За негово голямо удовлетворение директорът даде разрешението си.
Двамата приятели закусиха заедно. И изпиха не една, ами две, три, четири бутилки!
При четвъртата господин Дьо Бозир беше вече яростен роялист. За щастие дойдоха да го потърсят, за да го отведат на площад „Грев“, преди да бъде преполовена петата бутилка.
Той се качи в колата за осъдените като в триумфална колесница, гледайки презрително тази тълпа, на която подготвяше толкова ужасна изненада.
На края на моста Нотр Дам една жена и едно малко момче очакваха преминаването му.
Господин Дьо Бозир разпозна бедната Олива, потънала в сълзи, и младия Тусен, който, като видя баща си в ръцете на жандармите, се провикна:
— Така му се пада. Защото ме биеше…
Бозир им отправи една покровителствена усмивка и би добавил към нея и един жест, който сигурно би бил изпълнен с величие, ако ръцете му не бяха вързани на гърба.
Площадът пред Кметството беше претъпкан от народ.
Знаеха, че осъденият изкупува една кражба, извършена в Тюйлери. Познаваха от публикувания отчет за процеса обстоятелствата, съпровождащи и последвали кражбата, и нямаха никаква милост към осъдения.
Така че когато колата спря в подножието на позорния стълб, стражата с голяма мъка успя да удържи народа.
Бозир гледаше цялото това вълнение, цялата тази блъсканица с изражение, което искаше да каже: „Ще видите вие! Ей сега ще стане съвсем друго нещо!“
Когато се появи на позорния стълб, се надигна всеобщ вик ура, но при все това, когато наближи моментът на екзекуцията, когато палачът разкопча ръкава на осъдения и разголи рамото му и се наведе да вземе нажеженото желязо от мангала, стана онова, което става винаги — пред върховното величие на правосъдието всички замълчаха.
Бозир се възползва от момента и събирайки всичките си сили се провикна с пълен, звучен и отекващ глас:
— Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!
Каквато и безредица да беше очаквал господин Дьо Бозир, събитието надмина много надеждите му — не се надигнаха викове, а се надигнаха ревове. Цялата тази тълпа изрева и се нахвърли към позорния стълб.
Този път стражата беше безсилна да опази господин Дьо Бозир. Редиците й бяха разкъсани, ешафодът завладян, палачът хвърлен долу от естрадата, а осъденият беше незнайно как откъснат от стълба и хвърлен в този всепоглъщащ мравуняк, който се нарича множество.
Той щеше да бъде убит, пронизан, направен на парчета, когато за щастие един човек, препасан с ешарф, се спусна от горната част на стълбището пред Кметството, откъдето наблюдаваше екзекуцията.
Този човек беше прокурорът на Комуната Манюел. Той притежаваше голямо чувство за човещина, което понякога биваше заставян да затвори в дъното на душата си, но което при подобни обстоятелства се изтръгваше на свобода. Той достигна с големи мъки до господин Дьо Бозир, протегна ръка над него и каза със силен глас:
— В името на закона, искам този човек!
Народът се колебаеше дали да се подчини. Манюел развърза ешарфа си, размаха го над тълпата и извика:
— Насам, всички добри граждани411!
Двайсетина души притичаха и се наблъскаха около него. Издърпаха Бозир от ръцете на тълпата — той беше полумъртъв. Манюел накара да го пренесат в Кметството. Но скоро Кметството беше сериозно заплашено, толкова голямо беше озлоблението на хората.
Манюел се появи на балкона.
— Този човек е виновен — каза той, — но за престъпление, за което не е съден. Изберете помежду си един съд. Този съд ще се събере в една от залите на Кметството и ще постанови какъв да бъде жребият на виновния. Присъдата, каквато и да бъде тя, ще бъде изпълнена, но нека има присъда!
Не е ли странно, че в навечерието на клането в затворите един от хората, които бяха обвинени за това клане, с риск за живота си държеше подобен език? Има такива аномалии в политиката — който може, нека ги обясни.
Това обещание укроти тълпата. Четвърт час по-късно съобщиха на Манюел за народния съд. Този съд се състоеше от двайсет и един членове, които се появиха на балкона.
— Тези хора ли са вашите делегати? — попита Манюел тълпата.
Вместо отговор тълпата заръкопляска.
— Това е добре — каза Манюел, — защото щом това са съдиите, правосъдието ще бъде извършено.
И както беше обещал, настани съда в една от залите на Кметството.
Повече мъртъв, отколкото жив, господин Дьо Бозир се яви пред този импровизиран трибунал. Той опита да се защити, но второто престъпление беше също така доказано, както и първото — само че в очите на народа то беше много по-тежко.
411
Ние нямаме ни най-малкото намерение да прославяме Манюел, един от най-нападаните хора на революцията — ние само имаме намерение да кажем истината. Ето как Мишле разказва този факт: „На 1 септември на площад «Грев» се състоя една ужасяваща сцена. Един крадец, когото бяха изложили на позорния стълб и който, без съмнение, беше пиян, се сети да викне: «Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!» Още същия миг той беше изтръгнат от позорния стълб и щеше да бъде направен на парчета. Прокурорът на Комуната, Манюел, се хвърли, изтръгна го от ръцете на народа и го спаси в Кметството. Но самият той се намираше в крайна опасност. Трябваше да обещае, че един народен съд ще съди виновния. Този съд постанови смъртно наказание. Властта прие тази присъда като правилна и валидна. Тя беше изпълнена. Човекът умря на следващия ден“ — бел.авт.