— Скъпи Жилбер — каза Калиостро, — пак се лъжете, като наричате тези хора хора. Правите им твърде голяма чест — те са само инструменти.
— Инструменти на разрушението!
— Да, но за благото на една идея. Тази идея, Жилбер, е освобождението на народите. Тя е свободата. Тя е републиката, не само френската, опазил ме Бог от такава егоистична мисъл! А за всеобща република, за братството на света! Не, тези хора не са гениални, не, те не са лоялни, не те нямат съвест. Но те имат онова, което е много по-силно, много по-непреклонно, по-неудържимо от всичко това, те имат инстинкт.
— Инстинктът на Атила!
— Точно така, вие го казахте — на Атила, който се назовавал Божият бич и който с варварската кръв на хуните и аланите закали отново римската цивилизация, покварена от четиристотин години царуване на Нероновци, Веспасиановци и Хелиогабаловци412.
— Но в края на краищата, да го кажем накратко, вместо да обобщаваме — извика Жилбер. — До какво ще ви доведе клането?
— О, до нещо много просто! До компрометирането на Събранието, на Комуната, на народа, на цял Париж. Париж трябва да бъде изцапан с кръв, добре разбирате, за да може Париж, този мозък на Франция, тази мисъл на Европа, да почувства, че за него не е възможна прошка, да се вдигне като един-единствен човек, да тласне пред себе си Франция и да отхвърли неприятеля от свещената земя на родината.
— Но вие не сте французин! — извика Жилбер. — Какво значение има за вас?
Калиостро се усмихна.
— Възможно ли е вие, Жилбер, човекът с голяма интелигентност, с могъщия ум, вие да казвате на един човек: „Не се бъркай в работите на Франция, защото не си французин?“ Нима работите на Франция, Жилбер, не са работи на света? Нима Франция работи само за себе си, бедната егоистка? Нима Исус е умрял единствено за евреите? С какво право би казал на някого от апостолите: „Ти не си от Назарет!“ Чуй, чуй, Жилбер, аз обсъдих всички тези неща с един дух, много по-силен от моя или твоя, с един човек или демон, когото наричат Алтотас, един ден, когато ми направи сметка за кръвта, която трябва да се пролее, преди да изгрее слънцето над свободата на света. Е, добре, разсъжденията на този човек изобщо не разклатиха моята убеденост. Вървях, вървя и ще вървя, събаряйки всичко, което ще намеря пред себе си, казвайки със спокоен глас и ведър поглед: „Нещастие за препятствието! Аз съм бъдещето!“ А сега ти искаш да ме помолиш за милост за някого, не е ли така? Тази милост ти я обещавам предварително. Кажи ми името на този или на тази, когото искаш да спасиш.
— Искам да спася една жена, която нито вие, нито аз, учителю, не можем да оставим да умре.
— Искаш да спасиш графиня Дьо Шарни?
— Искам да спася майката на Себастиен.
— Ти знаеш, че Дантон е човекът, който като министър на правосъдието държи ключа на затворите.
— Да. Но също така знам, че вие сте човекът, който може да каже на Дантон: „Отвори или затвори тази врата.“
Калиостро стана, отиде до секретера, начерта върху едно хартиено квадратче нещо като кабалистичен знак, подаде го на Жилбер и каза:
— Вземи, сине мой, върви да намериш Дантон.
Жилбер стана.
— Но какво смяташ да правиш след това? — попита го Калиостро.
— След кое?
— След дните, които ще изминат. Когато дойде редът на краля.
— Смятам — каза Жилбер — да накарам, ако мога, да ме изберат за член на Конвента и да се противопоставя с всичките си сили на смъртта на краля.
— Да, това го разбирам — подхвана Калиостро. — Така че действай по съвест, Жилбер. Но ми обещай едно нещо.
— Какво?
— Имаше едно време, когато щеше да ми обещаеш без условия, Жилбер.
— По онова време нямаше да дойдете да ми обяснявате, че един народ ще се оздрави чрез убийство, една нация чрез клане.
— Така е… Е, добре, обещай ми, Жилбер, че когато кралят бъде осъден, когато кралят бъде екзекутиран, ти ще последваш съвета, който ще ти дам.
Жилбер му протегна ръка.
— Всеки съвет, който идва от вас, учителю, ще бъде ценен за мен.
412
Нерон, Веспасиан, Хелиогабал — римски императори от началото на новата ера — бел.прев.