Поне този път Казот беше спасен413.
Часовете минаваха, клането продължаваше.
Бяха донесли в двора пейки за зрителите. Жените и децата на убийците имаха право да присъстват на спектакъла — впрочем, актьори по призвание, за тези мъже съвсем не беше достатъчно да им бъде платено, те искаха още и да бъдат аплодирани.
Към пет часа вечерта извикаха господин Дьо Сомбрьой.
Той беше, както и Казот, известен роялист и беше съвсем невъзможно да бъде спасен, защото ако си спомняте, като управител на Инвалидите на 14 юли беше накарал да стрелят по народа. Синовете му бяха в чужбина, в неприятелската армия — единият от тях се беше проявил така добре при обсадата на Лонгви, че беше награден с орден от краля на Прусия.
Господин Дьо Сомбрьой се появи също така благороден и смирен, вдигнал високо глава с бели коси, които падаха на букли върху униформата му. Той също се облягаше на своята дъщеря.
Този път Майар не се осмели да разпореди да бъде освободен затворникът — само, като направи усилие над себе си, каза:
— Невинен или виновен, мисля, че ще бъде недостойно за народа да изцапа ръцете си с кръвта на този старец.
Госпожица Дьо Сомбрьой чу тези думи, които имаха своята тежест върху божествените везни: тя хвана баща си и го повлече към вратата на живота, викайки:
— Спасен! Спасен!
Не беше произнесена никаква присъда, нито за осъждане, нито за оправдание.
Двама-трима от убийците подадоха главите си през вратата на караулното, за да попитат какво трябва да направят.
Трибуналът остана безмълвен.
— Правете каквото искате — каза един-единствен от членовете.
— Е, добре — извикаха убийците, — нека младото момиче да пие за здравето на нацията!
Тогава един почервенял от кръв мъж с навити ръкави и свирепо лице поднесе на госпожица Дьо Сомбрьой една чаша, едни казват с кръв, а други — просто с вино.
Госпожица Дьо Сомбрьой извика: „Да живее нацията!“, потопи устни в течността, каквато и да беше тя, и господин Дьо Сомбрьой беше спасен.
Изминаха още два часа.
После гласът на Майар също така безстрастен, призоваващ живите, както този на Минос, призоваващ мъртвите, произнесе тези думи:
— Гражданката Андре дьо Таверне, графиня Дьо Шарни.
При това име Жилбер усети, че краката му се подгъват, а сърцето му спира.
Един живот, по-значителен в очите му от неговия собствен, щеше да бъде обсъждан и съден, осъден или спасен.
— Граждани — каза Майар на членовете на страховития трибунал, — тази, която ще се яви пред вас, е една бедна жена, която е била предана на Австрийката, но на която Австрийката, неблагодарна, както е всяка кралица, е заплатила за предаността с неблагодарност. Заради това приятелство тя е загубила всичко — и богатството си, и съпруга си. Ще я видите да влиза облечена в траур и на кого дължи този траур? На затворничката в Тампъл! Граждани, искам от вас живота на тази жена.
Членовете на трибунала дадоха знак за съгласие. Само един каза:
— Трябва да видим.
— Тогава — рече Майар, — гледайте.
Наистина вратата се отвори и те видяха в дълбочината на коридора една жена, облечена изцяло в черно, с чело, закрито от черен воал, която се приближаваше сама, без подкрепа и с твърда крачка.
Би могло да се каже, че е някое привидение от онзи злокобен свят, откъдето, както казва Хамлет, никой пътник още не се е върнал. При тази гледка съдиите бяха тези, които потръпнаха. Тя стигна до масата и вдигна воала си.
Никога по-неоспорима, но и по-бледа красота не се беше явявала пред погледите на мъжете — това беше едно божество от мрамор. Всички погледи се впериха в нея. Жилбер остана задъхан.
Андре се обърна към Майар и с един глас, едновременно нежен и твърд, каза:
— Гражданино, вие ли сте председателят?
— Да, гражданко — отвърна Майар, учуден, че той, който разпитва, е разпитван на свой ред.
— Аз съм графиня Дьо Шарни, съпруга на граф Дьо Шарни, убит през позорния ден на 10 август, една аристократка и приятелка на кралицата. Заслужавам смърт и съм дошла да я потърся.
Съдиите нададоха вик от изненада.
Жилбер побледня и се вмъкна възможно най-навътре в ъгъла, опитвайки се да убегне от погледа на Андре.
— Граждани — каза Майар, който видя уплахата на Жилбер, — тази жена е луда: смъртта на мъжа й е погубила разсъдъка й. Нека я съжалим и да бдим над живота й. Народното правосъдие не наказва безумците.
И той стана и поиска да положи ръка на главата й, както постъпваше с онези, които обявяваше за невинни. Но Андре отстрани ръката на Майар.