Първите удари бяха ужасни за понасяне от тази армия, изпълнена с ентусиазъм, която прекрасно знаеше да атакува, но не беше научена да чака.
Освен това случайността — това изобщо не беше сръчността, защото не се виждаше нищо — случайността отначало беше против французите. Снарядите на прусаците уцелиха две оръдейни ракли, които избухнаха. Водачите на впряговете скочиха от конете, за да се запазят от експлозията — взеха ги за бегълци.
Келерман пришпори коня си към онова място на бъркотия, където димът и мъглата се смесваха. Изведнъж видяха как конят му и той падат поразени.
Конят беше ударен от едно гюле. За щастие на ездача му нямаше нищо — той скочи на друг кон и събра няколкото батальона, които бягаха в паника.
В този момент беше единайсет часът сутринта. Мъглата започваше да се разпръсва.
Келерман видя прусаците, които се строяваха в три колони, за да атакуват платото на Валми. На свой ред и той строи войниците си в три колони и преминавайки по фронта, казваше:
— Войници! Нито един пушечен изстрел! Изчакайте да се сбълскате тяло в тяло с неприятеля и го посрещнете с байонетите.
После, като постави шапката си на върха на сабята, извика:
— Да живее нацията! И да вървим да победим за нея!
На мига цялата му армия последва примера му. Всеки войник сложи шапката си на върха на байонета си и извика: „Да живее нацията!“ Мъглата се вдигна, димът се разпръсна и Брауншвайг видя през далекогледа си едно странно, необичайно и нечувано зрелище — трийсет хиляди французи стояха гологлави и неподвижни, размахвайки оръжията и отвръщаха на огъня на враговете само с вика „Да живее нацията!“
Брауншвайг поклати глава. Ако би бил сам, пруската армия не би направила нито крачка повече. Но кралят беше тук, той искаше битка и трябваше да му се подчини.
Прусаците напредваха, твърди и мрачни, под погледа на краля си и на Брауншвайг. Те преодоляха пространството, което ги отделяше от неприятелите им със солидността на старата армия на Фридрих — всеки човек изглеждаше привързан с желязна халка към онзи, който вървеше отпред.
Изведнъж сякаш огромната змия се прекъсна по средата. Но парчетата веднага се съединиха.
Пет минути по-късно колоната отново беше прекъсната и отново се съедини.
Двайсетте оръдия на Дюмурие биеха във фланг на колоната и я смазваха с железен дъжд. Челото не можеше да продължи напред, теглено от конвулсията на тялото, което картечът разкъсваше.
Брауншвайг видя, че денят е загубен, и нареди да свирят отбой. Кралят нареди да бият барабаните за атака, застана начело на войниците си и натика своята послушна и храбра пехота под двойния огън на Келерман и Дюмурие — той се разби срещу френските линии.
Нещо блестящо и великолепно се носеше над тази млада армия — това беше вярата!
— Не съм виждал подобни фанатици от времето на Религиозните войни! — каза Брауншвайг.
Тези бяха възвишени фанатици, фанатици на свободата.
Героите от 92-а година бяха започнали спечелването на войната, която трябваше да завърши със завоюването на умовете.
На 20 септември Дюмурие спаси Франция.
На следващият ден Националният конвент освободи Европа и обяви републиката!
173.
21 септември
На 21 септември по обед, преди да са научили в Париж за победата, спечелена предния ден от Дюмурие, която спасяваше Франция, вратите на залата на Манежа се отвориха и видяха да влизат бавно и тържествено, хвърляйки едни към други въпросителни погледи, седемстотин четирийсет и деветте членове, съставляващи новото Събрание.
От тези седемстотин четирийсет и девет членове двеста идваха от старото Събрание.
Националният конвент беше избран под ударите на септемврийските новини. На пръв поглед би могло да се повярва, че това ще е реакционно Събрание. Дори нещо повече — бяха избрани множество благородници. Една съвсем демократична мисъл беше призовала слугите да гласуват. Някои от тях бяха избрали господарите.
Впрочем тези нови депутати бяха буржоа, лекари, адвокати, професори, заклети свещеници, книжовници, журналисти, търговци. Духът на тази маса беше неспокоен и развълнуван. Поне петстотин от представителите не бяха нито жирондисти, нито монтаняри414. Събитията трябваше да определят мястото, което щяха да заемат в Събранието.
Но всички те бяха единодушни в една двойна омраза: омраза към септемврийските дни и омраза към депутацията на Париж, почти изцяло съставена от хора на Комуната, която бе организирала тези ужасни дни. Би могло да се каже, че пролятата кръв течеше през залата и изолираше стотината монтаняри от останалите в Събранието.
414
Монтаняри — прозвище на якобинците, защото са заемали най-високите банки в Събранието и Конвента; от. фр. montagne — планина. Мястото, което монтанярите са заемали в Събранието, е известно с прозвището Планината — бел.ред.