— И какво? — попита Луи XVI, очевидно запленен от този цветист и жив разказ.
— Ами какво, той останал замислен за миг, тъй като положението било объркващо. После, осенен от една бърза мисъл, казал на знаменосеца си: „Дофен, нека извикат полковия свещеник, който да измъкне Тялото господне от ръцете на онзи смешник.“ Което най-благочестиво било направено от полковия свещеник, сир, с подкрепата на мускетарите на онези дяволи с червените маншети.
— Наистина — каза Луи XVI, — да, спомням си го този маркиз Антоан. Нали той беше казал на генерал-лейтенант Шамийар, който след като онзи се отдалечил в някакво село, обещал да говори за него на министъра Шамийар: „Господине, брат ви е много щастлив, че ви има, защото без вас би бил най-глупавият човек в кралството!“
— Да, сир; така че при следващото производство в чин на бригадни генерали министърът Шамийар много внимавал в списъка да не попадне името на маркиза.
— И как е завършил живота си този герой, който ми прилича на един Конде83 от породата Рикети? — попита, смеейки се, кралят.
— Сир, който живее хубаво, умира хубаво — отвърна важно Жилбер. — При битката за Касано бил натоварен да защитава един мост, щурмуван от императорските войски. Както бил навикът му, накарал войниците да залегнат ниско долу, а сам той се изправил с гигантския си ръст, предлагайки се като мишена за неприятелския огън. В резултат на това куршумите започнали да падат около него като градушка, но той стоял неподвижен като пътен знак. Един от тези куршуми най-напред счупил ръката му. Но това, както разбирате, сир, още не било нищо. Той извадил носната си кърпа и направил от нея превръзка за ръката си. После хванал с лявата ръка една брадва, неговото обичайно оръжие — той презирал шпагите и сабите, защото с тях се нанасяли много слаби удари. Но едва свършил с това, когато втори куршум, улучвайки го в гърлото, му прерязал вратната вена. Този път положението било по-тежко. При все това, въпреки ужасната рана, колосът останал прав. После, задушен от кръвта, се стоварил върху моста като отсечено дърво. При тази гледка полкът загубил смелост и побягнал. Заедно с командира си той загубил и душата си. Един възрастен сержант, който се надявал, че водачът не е съвсем мъртъв, минавайки покрай него, хвърлил върху лицето му една тенджера и, преследвайки полка му, цялата армия на принц Евгений84 минала отгоре му. Битката свършила и трябвало да погребват труповете. Великолепното облекло на маркиза станало причина да го забележат. Един от неговите войници го разпознал. Принц Евгений, като видял, че той още диша или по-скоро хърка, наредил да го занесат в лагера на херцог Дьо Вандом. Заповедта била изпълнена. Оставили маркиза в палатката на принца, където случайно се намирал знаменитият хирург Дюмулен. Той бил човек, изпълнен с фантазии — обхванала го тази да върне този труп към живота. Лечението го привличало още повече с това, че изглеждало невъзможно. Освен тази рана, която, без да се броят гръбначният стълб и няколко парцала плът, почти била отделила главата от раменете му, цялото му тяло, върху което били минали три хиляди коня и шест хиляди пехотинци, представлявало една рана. Три дни се съмнявали дали ще дойде в съзнание. На края на третия ден той отворил едното си око. Два дни по-късно раздвижил едната си ръка. Най-накрая отвърнал на упорството на Дюмулен с равностойно упорство и след три месеца видели да се появява маркиз Жан Антоан със счупена ръка, обвита с черен ершаф, с двайсет и седем рани, разпръснати по цялото тяло — с пет повече, отколкото имал Цезар, и с глава, поддържана от сребърен нашийник. Първото му посещение било във Версай, където го завел херцог Дьо Вандом и където бил представен на краля, който го попитал как след толкова доказателства за смелост, които е дал, още не е бригаден генерал. „Сир, — отвърнал маркиз Антоан, — ако вместо да остана да защитавам моста при Касано, бях дошъл в двора, за да подкупя някой вагабонтин, щях да имам и производство в чин, и по-малко рани.“ Няколко месеца по-късно маркизът с двайсет и седемте си рани, счупената ръка и сребърния нашийник, се оженил за госпожица Дьо Кастелан Норан, на която направил седем деца между седем нови военни кампании. Понякога, но рядко, както правят истинските храбреци, той разказвал знаменитата история за Касано и когато разказвал, имал навика да припомня: „Това е битката, в която бях убит.“
83
Луи II дьо Бурбон, принц Дьо Конде (1621 — 1688), наречен „Великия Конде“, виден френски военачалник — бел.прев.
84
Евгений Савойски (1663 — 1736) — пълководец и държавник. През 1683 напуска Франция, австрийски фелдмаршал (1693), генералисимус (1697), райхсфелдмаршал (1707). Нанася поражения на османските войски в австро-турските войни при Зента (1696) и Белград (1717) и на французите във войната за испанското наследство. Събира богата колекция от произведения на изкуството в двореца си Белведере във Виена — бел.прев.