Мисълта беше хрумнала на всички, тя беше приела форма, облик, тяло. Тя беше там, пред очите им — младата република излизаше въоръжена с шлем и пика като Минерва420. Какво повече можеха да искат?
По време на двата часа на тържествената обща вечеря имаше обмен на възвишени мисли, зад които се обединяваха от велика преданост същите тези хора, които говореха за живота си като за нещо, което повече не им принадлежи, а принадлежи на нацията. Те си запазваха честта, това беше всичко — в случай на нужда щяха да изоставят славата.
Имаше и такива, които в лудешкото опиянение на младежките си мечти виждаха да се отварят пред тях онези безкрайни лазурни хоризонти, които се намират само в сънищата. Това бяха младите, пламенните, онези, които бяха навлезли едва вчера в тази борба, най-изнервяща от всички, борбата от трибуната — това бяха Барбару, Ребески, Дюко, Боайе-Фонфред.
Имаше и други, които се спираха по средата на пътя и събираха силите, за да изминат останалата му част. Това бяха онези, които се бяха огънали в трудните дни на Законодателното събрание — Гаде, Жансоне, Гранжньов и Вернио.
Но да се върнем на вечерята. Почти в момента, когато Вернио произнасяше тост и сътрапезниците му отвръщаха с вика: „Да живее републиката!“ от все сърце, срещу Тампъл изсвириха тръби и настана пълна тишина.
Тогава от стаите си, чиито прозорци бяха отворени, кралят и кралицата можаха да чуят един общинар, който с твърд, силен и звучен глас обяви ликвидирането на монархията и основаването на републиката.
174.
Легендата за краля мъченик
Можахте да видите с какво безпристрастие, възприемайки формата на романа, ние поднесохме пред очите на читателя онова, което беше ужасно, жестоко, добро, красиво, велико, кръвожадно и долно у хората и събитията, които се редуваха.
Днес хората, за които говорим, са мъртви. Единствено събитията, обезсмъртени от историята, събитията, които не умират, остават.
Е, добре, ние можем да призовем от гроба всички онези трупове, които лежат там и които са мъртви, изпълнили дните на живота си. Ние можем да кажем на Мирабо: „Трибуне, стани“, на Луи XVI: „Мъченико, станете!“, ние можем да кажем: „Станете всички вие, които се наричате Фаврас, Лафайет, Байи, Фурние Американеца, Журдан Куп-Тет, Майар, Тероан дьо Мерикур, Барнав, Буйе, Гамен, Петион, Манюел, Дантон, Робеспиер, Марат, Вернио, Дюмурие, Мария-Антоанета, госпожа Кампан, Барбару, Ролан, госпожа Ролан, крал, кралица, работник, трибуни, генерали, колячи, публицисти, станете! И кажете дали не съм ви представил на моето поколение, на народа, на величията, на жените най-вече — сиреч на майките на нашите синове, които искам да науча на история, — кой би могъл да се похвали, че знае всички ваши тайни — поне такива, каквито съм ви видял.“
За събитията, стоящи все още от двете страни на изминатия от нас път, можем да кажем: „Велик и светъл ден на 14 юли, мрачни и заплашителни нощи на 5 и 6 октомври, кървава буря на Марсово поле, където барутът се смеси с мълнията и гърмът на оръдието с тътена на гръмотевицата, пророческо нахлуване от 20 юни и ужасната победа от 10 август, отвратителни спомени от 2 и 3 септември… Добре ли ви разказах? Излъгах ли съзнателно? Търсих ли абсурда във вас или начин да ви оклеветя?“
И хората, и събитията ще отговорят: „Ти търсеше истината без омраза, без страст. Ти мислеше, че я казваш, когато не я казваше. Ти остана верен на цялата слава на миналото, нечувствителен към заслепението на настоящето, вярващ във всички обещания на бъдещето, така че бъди простен, ако не похвален.“
Е, добре, това, което направихме, ако не като избран съдия, то като безпристрастен разказвач, ще го правим до края. И всяка крачка ни приближава бързо до този край. Ние се търкаляме по склона на събитията и има малко въпроси, на които да се спрем от 21 септември, денят на смъртта на монархията, до 21 януари, денят на смъртта на краля.
Чухме обявяването на републиката, извършено под прозорците на кралския затвор от силния глас на общинаря Любен, и това провъзгласяване ни доведе обратно в Тампъл.
Нека се върнем в мрачната постройка, затворила в себе си един крал, станал човек, една кралица, останала кралица, една девица, която ще бъде мъченица, и две деца, невинни поради възрастта си, ако не по рождение.
Кралят беше в Тампъл. Как се беше стигнало дотам? Бяха ли искали поначало да му устроят срамния затвор, в който беше? Не.
Най-напред Петион имаше идеята да го преведат в центъра на Франция, да му дадат Шамбор и да се отнасят към него като към крал безделник.
420
Минерва — римската богиня на мъдростта, съответстваща на елинската Атина Палада — бел.прев.