Държането на кралицата беше както винаги строго, високомерно, в най-висша степен предизвикателно. Във времената на своето величие Мария-Антоанета бе внушавала любов. В дните на падението си тя вдъхновяваше предаността, но не и състраданието. Състраданието се поражда от симпатия, а кралицата изобщо не беше симпатична.
Госпожа Елизабет с бялата си рокля, символизираща чистотата на душата и тялото й, с русите си коси, станали още по-хубави, откакто бяха принудени да се развяват без пудра, госпожа Елизабет със синята панделка на бонето и на талията си, приличаше на ангел-хранител на цялото семейство.
Принцесата, въпреки възрастта си, не беше интересна. Изцяло австрийка като майка си, изцяло приличаща на Мария-Терезия и Мария-Антоанета, в погледа й вече личаха презрението и гордостта на кралските родове и на грабливите птици.
Малкият дофин със златните си коси, с белия си малко болезнен цвят на лицето предизвикваше интерес. При все това в сините му очи имаше нещо строго и твърдо и понякога изразът на лицето му беше над този, присъщ на възрастта му. Той разбираше всичко, следваше всички указания, които майка му даваше само с поглед, и проявяваше лукавството на детската политика, което понякога изтръгваше сълзи дори от очите на самите палачи. Бедното дете трогна дори Шомет! Шомет, тази белка със заострена муцуна, тази очилата белка.
— Ще накарам да му дадат образование — казваше бившият прокурорски писар на господин Юе, камериера на краля, — но ще трябва да го отделим от семейството му, за да загуби представа за сана си.
Комуната беше едновременно жестока и непредпазлива — жестока, обсипвайки кралското семейство с лошо отношение, с притеснения и дори обиди, и непредпазлива, оставяйки да ги видят слаби, смазани и затворени.
Всеки ден тя изпращаше нови пазачи в Тампъл от името на общинарите. Те влизаха като ожесточени врагове на краля и кралицата, излизаха като неприятели на Мария-Антоанета, но почти всички съжаляваха краля, съжаляваха децата и прославяха госпожа Елизабет.
Наистина, какво виждаха в Тампъл вместо вълк, вълчица и вълчета? Едно добро семейство на буржоа, една горделива майка, нещо като Елмира, която дори не страдаше, че докосват полите на роклята й. Но от тиран нито следа!
Как минаваше денят на цялото семейство?
Ще го разкажем според Клери.
Но по-напред да хвърлим едно око на затвора. После ще разкажем за затворниците.
Кралят беше затворен в малката кула, която беше долепена до голямата, без вътрешна връзка. Тя образуваше едно дълго каре, оградено от две кулички — в едната от тези купички имаше малка стълба, която тръгваше от първия етаж и по една галерия водеше до терасата. В другата бяха кабинетите, които бяха свързани с всеки етаж на кулата.
Тялото на постройката имаше четири етажа. Първият се състоеше от преддверие, трапезария и от един кабинет в куличката. Вторият етаж беше разделен почти по същия начин. Най-голямата стая служеше за спалня на кралицата и дофина. Втората, отделена от първата с едно малко и много тъмно преддверие, беше заета от принцесата и госпожа Елизабет. Трябваше да се премине през тази стая, за да се стигне до стаичката в кулата и тази стаичка не беше нищо друго, освен онова, което англичаните наричат water closet422 и беше обща за кралското семейство, общинските служители и войниците.
Кралят живееше на третия етаж, където имаше същия брой стаи. Той спеше в голямата стая. Стаичката в малката куличка му служеше като кабинет за четене. Отстрани имаше една кухня, пред която тъмна стая, която в първите дни, преди да бъдат разделени от краля, обитаваха господата Шамийи и Юе и която беше запечатана след заминаването на господин Юе.
Четвъртият етаж беше затворен. Мецанинът беше предоставен за кухни, които не се използваха. А сега, как живееше кралското семейство в това тясно пространство, наполовина апартамент, наполовина затвор?
Ще ви кажем.
Кралят ставаше по навик в шест часа сутринта. Той се бръснеше сам. Клери го вчесваше и го обличаше. После, веднага след като бъдеше облечен и вчесан, той минаваше в кабинета си за четене, сиреч в библиотеката на архивите на Малтийския орден, която съдържаше хиляда и петстотин или хиляда и шестстотин тома.
Един ден, като си търсеше книги, кралят показа с пръст на господин Юе съчиненията на Волтер и Русо. После добави тихо:
— Вижте, това са онези двама души, които погубиха Франция!
Влизайки там, Луи XVI падаше на колене и се молеше в продължение на пет-шест минути, после четеше или работеше до девет часа. През това време Клери оправяше стаята на краля, приготвяше закуската и слизаше при кралицата.