— Какво искате да кажете? — грубо попита общинарят.
— Искам да кажа, че би трябвало да сте уморен.
— Господине — отвърна този човек, който се наричаше Мьоние, — идвам тук, за да надзиравам онова, което вършите, а не вие да се занимавате с онова, което аз върша.
После, като нахлупи шапката на главата си, добави:
— Никой няма право да ми се меси, а вие по-малко от всеки друг!
На свой ред и кралицата веднъж се осмели да заговори един от общинарите.
— В кой квартал живеете, господине? — попита тя един от онези хора, които присъстваха на обеда й.
— В родината! — отвърна гордо този.
— Но, струва ми се — подхвана кралицата, — че родината е Франция?
— Освен частта, заета от неприятеля, когото вие повикахте.
Някои от комисарите не говореха никога с краля, кралицата, принцесите или малкия принц, без да добавят някой непристоен епитет или просташка псувня.
Един ден един общинар на име Тюрло каза на Клери достатъчно високо, за да не пропусне кралят нито дума от заплахата:
— Ако палачът не гилотинира това свето семейство, то аз самият ще го гилотинирам!
Излизайки на разходка, кралят и семейството му трябваше да преминат пред голям брой часови, повечето от които бяха разположени във вътрешността на малката кула. Когато минаваха командирите на легиони и общинарите, часовите им отдаваха почест. Но когато на свой ред кралят минеше пред тях, те поставяха пушките при нозе или обръщаха гърба си.
Така стояха нещата и с пазачите отвън, разположени в подножието на кулата — когато кралят минаваше, те предпочитаха да си сложат шапките и да седнат. Но едва щом затворниците отминеха, те ставаха и сваляха шапките си.
Оскърбителите отиваха и по-далеч — един ден часовоят, недоволен от това, че само трябва да отдаде почест пред общинарите и офицерите, а не пред краля, написа от вътрешната страна на вратата на затвора:
Гилотината е неизменна и очаква тирана Луи XVI!
Това беше ново изобретение, което имаше голям успех. Така че часовоят намери подражатели — скоро всички стени на Тампъл и в частност онази на стълбата, по която слизаше и се качваше кралското семейство, бяха покрити с надписи от рода на тези:
Госпожа Вето ще си плати!
Ще успеем да поставим дебелото прасе на диета.
Долу червената лента425!
Трябва да издушим малките вълчета!
Други надписи, като пояснението под една драсканица, обясняваха заплашителната рисунка.
Една от тези рисунки представляваше човек на бесилка. Под нея бяха изписани следните думи:
Луи си прави въздушна баня!
Но най-ожесточените мъчители бяха двама сътрапезници от Тампъл — единият беше обущарят Симон, а другият — сапьорът Роше.
Симон работеше по съвместителство — той беше не само обущар, но и общинар. Не само общинар, но и един от шестимата комисари, натоварени да надзирават работите и разходите на Тампъл. В това си тройно качество той изобщо не напускаше кулата.
Този човек, станал известен с жестокостите си спрямо сина на краля, беше олицетворение на оскърблението. Всеки път, когато се появеше пред затворниците, им нанасяше нова обида.
Ако камериерът поискаше нещо от името на краля, той казваше:
— Хайде, нека Капе поиска наведнъж всичко, от което има нужда. Нямам желание да си правя труда да се качвам втори път заради него.
Роше му беше лика-прилика. При все това не беше лош човек — на 10 август при вратата на Националното събрание той беше този, който взе малкия дофин на ръце и го постави на бюрото на председателя. От седлар, какъвто беше, Роше стана офицер от армията на Сантер, а след това портиер на кулата на Тампъл. Обикновено ходеше облечен в униформата на сапьор с брада и дълги мустаци, с черен вълнен калпак на главата, широка сабя на хълбока и колан на кръста, на който висеше връзка ключове.
Той беше поставен там от Манюел, по-скоро за да бди над краля и над кралицата, по-скоро да пречи да им бъде сторено зло, отколкото сам той да им го причинява. Той приличаше на дете, на което са поверили да пази клетка с птици, нареждайки му да бди някой да не ги измъчва, и което се забавлява, като им скубе перата.
Когато кралят поискаше да излезе, Роше беше този, който се явяваше на вратата. Но не отваряше, без кралят да е почакал доста, раздрънквайки, докато кралят чакаше, една голяма връзка ключове. После издърпваше с трясък резетата. След като издърпаше резетата, слизаше стремително и се настаняваше близо до последната врата с лула в устата. След това при преминаването на всеки от членовете на кралското семейство и особено на жените им издухваше по един облак дим под носа.