Свидетели на тези достойни за презрение низости бяха националните гвардейци, които вместо да се противопоставят на тези притеснения, често си вземаха столове и сядаха като зрители на някой спектакъл.
Това окуражаваше Роше, който вървеше навсякъде, разправяйки:
— Мария-Антоанета се прави на горда. Но аз я принудих да се смири пред мен! Елизабет и малката ми правят реверанси въпреки волята си. Портичката е толкова ниска, че се налага да се навеждат пред мен!
После добавяше:
— Всеки ден издухвам под носа на едната или на другата по един облак дим от лулата ми. Сестрата попита всички наши комисари: „Защо Роше винаги пуши? — Изглежда, че това му харесва!“, отвърнаха й те.
Във всички големи изкупления освен изтезанието за изтърпяване се намира и човек, който кара осъдения да пие жлъч и оцет — за Луи XVI той се наричаше Роше или Симон. За Наполеон той се наричаше Хъдсън Лоу426. Но също така, когато осъденият е понесъл наказанието си и мъченикът е завършил живота си, това са хората, които опоетизират изтезанието му, които правят свята смъртта му! Света Елена щеше ли да бъде Света Елена без тъмничаря в червена дреха? Тампъл щеше ли да бъде Тампъл без своя сапьор и своя обущар? Ето ги истинските персонажи на легендата. Те също по право принадлежат към дългите и мрачни народни приказки.
Но колкото и нещастни да бяха затворниците, оставаше им една огромна утеха — те бяха събрани на едно място.
Обаче Комуната реши да раздели краля от семейството му.
На двайсет и шести септември, пет дни след като беше обявена републиката, Клери научи от един от общинарите, че апартаментът, който беше предназначен за краля в голямата кула, скоро ще бъде готов.
Изпълнен с мъка, Клери предаде тази тъжна новина на своя господар. Но той с обичайната си смелост каза:
— Опитайте да научите предварително деня на тази мъчителна раздяла и ми го съобщете.
За нещастие Клери не научи нищо повече и не можа да каже нищо на краля.
На двайсет и девети, в десет часа сутринта, шестима общинари влязоха в стаята на кралицата в момента, когато цялото семейство се беше събрало. Те идваха, носейки решение на Комуната да се отнемат на затворниците хартията, мастилото, перата и моливите. Беше извършено претърсване не само на стаите, но и на самите затворници.
— Когато имате нужда от нещо — каза онзи, който носеше решението и който се наричаше Шарбоние, — вашият камериер ще слезе и ще запише исканията в регистър, който ще остане в стаята на съвета.
Кралят и кралицата не възразиха. Те се претършуваха и предадоха всичко, което имаха у себе си. Принцесите и прислугата последваха примера им.
Чак тогава Клери научи от няколкото неочаквани думи на един от общинарите, че кралят ще бъде преведен същата вечер в голямата кула. Той го каза на госпожа Елизабет, която го предаде на краля.
Нищо ново не се случи чак до вечерта. При всеки шум, при всяко отваряне на врата сърцата на затворниците подскачаха и протегнатите им ръце се съединяваха в тревожно ръкостискане.
Кралят остана до по-късно от обичайното в стаята на кралицата. Но все пак им се наложи да се разделят.
Най-накрая вратата се отвори — шестимата общинари, които бяха дошли сутринта, влязоха отново с ново решение на Комуната, което прочетоха на краля — това беше официална заповед за неговото превеждане в голямата кула.
Този път безстрастието на краля му изневери. Къде трябваше да го отведе тази нова крачка по страшния и мрачен път? Той пристъпваше към тайнственото и непознатото, така че пристъпваше с треперене и сълзи.
Сбогуването беше дълго и мъчително. Кралят най-накрая трябваше да последва насила общинарите. Никога вратата, затваряйки се зад него, не бе издавала по-злокобен звук.
Толкова се бяха разбързали да причинят тази нова мъка на затворниците, че апартаментът, където отведоха краля, не беше довършен. Имаше само едно легло и два стола. Съвсем пресните бои и лепила придаваха на апартамента непоносима миризма.
Кралят си легна, без да се оплаква. Клери прекара нощта, седнал на един стол до леглото му.
Клери събуди и облече краля по обичайното време. После поиска да отиде в малката кула, за да облече дофина — противопоставиха му се и един от общинарите, наречен Верон, му каза:
— Вие повече няма да имате връзка с другите затворници. Кралят няма вече да види децата си.
Този път Клери нямаше смелостта да предаде съдбоносната новина на своя господар.
В девет часа кралят, който не знаеше за строгостта на решението, поиска да бъде отведен при семейството си.
— Ние нямаме никакви нареждания в това отношение — казаха комисарите.
426
Известно е, че още през първите години от заточението си на Света Елена, императорът (Наполеон) непрестанно се оплаква на британския губернатор Хъдсън Лоу от своето влошаващо се здраве. Наистина последното е нещо естествено, предвид ужасния климат на острова, където дизентерията и различните чревни и чернодробни възпаления са нещо обичайно по това време. През 1818 г., след неуспешен опит да го превърне в свой доносник, губернаторът Лоу изгонва от острова личния лекар на Наполеон — ирландецът О’Мира, на когото последният има пълно доверие. Научавайки за това, императорът тъжно отбелязва: „Смъртта ми наближава. Изглежда моите английски тъмничари смятат, че живея вече прекалено дълго“ — бел.ред.