Но колкото повече приближаваше денят на започването на процеса, толкова повече общинарите ставаха недоверчиви. Клери не можа да съобщи на затворниците други новини, освен тези, съдържащи се в един вестник, който му дадоха: този вестник публикуваше декрета, разпореждащ на 11 декември Луи XVI да се яви пред съда в Конвента.
На единайсети декември от пет часа сутринта в цял Париж биеха обща тревога. Вратите на Тампъл се отвориха и в дворовете му влезе кавалерия и едно оръдие. Ако на кралското семейство не му беше известно какво трябваше да стане, то би било твърде разтревожено от подобен шум. При все това то се преструваше, че не знае причината и поиска обяснения от дежурните комисари. Те отказаха да ги дадат.
В девет часа кралят и дофинът се качиха, за да закусят в апартамента на принцесите. Това щеше да бъде един последен час, прекаран заедно, но под погледа на общинарите. След този час щеше да се наложи да се разделят и понеже се смяташе, че кралят нищо не знае, криеше всичко в сърцето си, разделяйки се.
А дофинът наистина не знаеше нищо. Бяха спестили тази мъка на младостта му. Той настоя за една партия на сиам428. Колкото и да беше потънал в мислите си, кралят поиска да достави това развлечение на сина си.
Дофинът на три пъти губеше партията и три пъти спираше на шестнайсети номер.
— Проклет шестнайсети номер! — извика той. — Мисля, че ми носи нещастие.
Кралят не отговори нищо, но думите го поразиха като злокобна поличба.
В единайсет часа, докато даваше на дофина урок по четене, влязоха двама общинари, съобщавайки, че идват да потърсят малкия Луи, за да го отведат при майка му. Кралят поиска да узнае причините за отвеждането му. Комисарите се задоволиха да отговорят, че изпълняват заповедите на съвета на Комуната.
Кралят прегърна сина си и възложи на Клери да го отведе при майка му.
Клери се подчини и се върна.
— Къде оставихте сина ми? — попита кралят.
— В ръцете на кралицата, сир — отвърна Клери.
Един от комисарите отново се появи.
— Господине — каза той на Луи XVI, — гражданинът Шамбон, кмет на Париж (това беше наследникът на Петион), е на съвет и ще се качи при вас.
— Какво иска от мен? — попита кралят.
— Не ми е известно — отвърна общинарят.
И излезе, оставяйки краля сам.
Кралят се разходи за минута с големи крачки из стаята си, после седна в един фотьойл при възглавието на леглото си.
Общинарят се беше оттеглил заедно с Клери в съседното помещение и казваше на камериера:
— Не смея да вляза при затворника от страх, че ще започне да ми задава въпроси.
Все пак в стаята на краля беше толкова тихо, че комисарят се обезпокои. Той влезе тихичко и намери Луи XVI с глава, облегната на ръцете му, изглеждащ дълбоко замислен.
При шума, който издаде вратата, завъртайки се на пантите си, кралят повдигна глава и каза с висок глас:
— Какво искате от мен?
— Страхувах се — отвърна общинарят — да не сте обезпокоен.
— Задължен съм ви — каза кралят. — Не, не съм обезпокоен, само начинът, по който ми отнеха сина ми, е безкрайно неприятен.
Общинарят се оттегли.
Кметът се появи чак в един часа. Той беше придружен от новия прокурор на Комуната Шомет, от съдебния секретар Куломбо, от множество общински служители и от Сантер, самият той придружаван от адютантите си.
Кралят стана.
— Какво искате от мен, господине? — попита той, обръщайки се към кмета.
— Идвам да ви потърся, господине — отвърна той, — по силата на един декрет на Конвента, който ще ви бъде прочетен от съдебния секретар.
Действително съдебният секретар разви един документ и прочете:
— Декрет на Националния конвент, който разпорежда Луи Капе…
При тези думи кралят прекъсна четеца.
— Името ми изобщо не е Капе — каза той. — Това е името на един от моите предшественици.
После, тъй като секретарят искаше да продължи четенето, кралят каза:
— Безполезно е, господине, прочетох декрета в един от вестниците.
И като се обърна към комисарите, добави:
— Бих желал синът ми да ми беше оставен през двата часа, които прекарах да ви чакам — два най-мъчителни часа, които можеха да ми бъдат най-сладки. Впрочем това отношение е следствие на всичко, което изпитах в продължение на четири месеца… Ще ви последвам не за да се подчиня на Конвента, а защото силата е в ръцете на враговете ми.
— Тогава елате, господине — каза Шамбон.
— Искам само минутка да си сложа едно наметало над дрехата. Клери, наметалото ми!
Клери подаде на краля исканото наметало, което беше с цвят на лешник.
Шамбон тръгна пръв, кралят го следваше.
В долната част на стълбището кралят огледа с безпокойство пушките, пиките и най-вече конниците с небесносини униформи, чието формирование не му беше известно. После той хвърли един последен поглед и тръгнаха.