Сега, как Луи XVI, на когото потомството е създало репутация на почтен човек, която може би той дължи на това изречение, как Луи XVI, престъпил всичките си клетви, бягайки за чужбина и оставяйки протест срещу дадените обети, как Луи XVI, който беше обсъждал, беше правил бележки и беше оценявал плановете на Лафайет и на Мирабо за повикване на неприятелите в сърцето на Франция, как Луи XVI, готов да се яви, в края на краищата, както самият той казва, пред Бог, който трябва да го съди, следователно вярващ в този Бог, в неговата справедливост, в неговото възмездие за добрите и лошите постъпки, как Луи XVI можа да каже: „Не се упреквам за никое от престъпленията, в които ме обвиняват“?
Е, добре, самото построение на изречението го обяснява.
Луи XVI съвсем не казва: Престъпленията, в които ме обвиняват са лъжливи. Не, той казва: Не се упреквам за никое от престъпленията, в които ме обвиняват. Това не е съвсем същото нещо.
Готов да тръгне към ешафода, Луи XVI все така си остава ученикът на господин Дьо ла Вогийон!
Да се каже: престъпленията, в които ме обвиняват, са лъжливи, означава да се отрекат тези престъпления, а Луи XVI не можеше да ги отрече. Да се каже: Не се упреквам за никое от престъпленията, в които ме обвиняват, беше строго погледнато да се каже: Тези престъпления съществуват, но аз не се упреквам за тях.
И защо Луи XVI не се упрекваше?
Защото стоеше, както казахме преди малко, на гледната точка на монархията. Защото благодарение на средата, в която са израснали, благодарение на узаконяването си чрез помазване, на тази непогрешимост на божественото право, кралете не виждат престъпленията и най-вече политическите престъпления от същата гледна точка, от която ги виждат другите хора.
Така за Луи XI неговият бунт против баща му не е престъпление — той е война за общественото благо.
Така за Шарл IX Вартоломеевата нощ не е престъпление — тя е една мярка за обществено спасение.
Така в очите на Луи XVI отмяната на Нантския едикт не е престъпление — това е просто държавен интерес.
Същият този Малзерб, който сега защитаваше краля, някога, като министър, беше поискал да реабилитира протестантите. Той бе срещнал упорита съпротива от Луи XVI.
— Не — отвръщаше му кралят, — преследването на протестантите е държавен закон, закон на Луи XIV. Да не преместваме старите граници.
— Сир — възразяваше Малзерб, — в политиката никога няма давност за справедливостта!
— Но — провикваше се Луи XVI като човек, който не разбира, — какво засяга справедливостта отмяната на Нантския едикт? Отмяната на Нантския едикт не е ли за доброто на държавата?429
И така за Луи XVI това гонение на протестантите, подбудено от една стара набожница и един изпълнен с омраза йезуит430, тази жестока мярка, която беше накарала да се пролива кръв на потоци в долините на Сена, което причини касапниците в Ним, в Алби и Безиер не беше престъпление, а напротив, държавен интерес!
Освен това има още нещо, което трябва да се разгледа от кралската гледна точка — това е, че един крал, роден почти винаги от чуждестранна принцеса, откъдето взема най-доброто в своята кръв, е почти чужд на своя народ. Той го управлява и това е всичко.
И освен това чрез кого го управлява? Чрез министрите си.
И така не само народът не е достоен да бъде негов роднина, не е достоен да бъде негов съюзник, но освен това не е и достоен да бъде управляван направо от него. Докато, тъкмо обратното, чуждестранните владетели са роднините и съюзниците на краля, който няма нито роднини, нито съюзници в своето кралство и който общува с тях направо, без посредничеството на министри.
Бурбоните от Испания, Бурбоните от Неапол, Бурбоните от Италия произлизаха от един и същ корен — Анри IV. Те бяха братовчеди.
Австрийският император му беше шурей, савойските принцове бяха съюзници на Луи XVI, който по майка беше саксонец.
Обаче след като народът е стигнал дотам да иска да наложи на своя крал условия, които той не смята за свой интерес да следва, кого щеше да призове Луи XVI срещу разбунтуваните си поданици? Братовчедите си, шуреите си, съюзниците си. За него испанците и австрийците не бяха врагове на Франция, защото те бяха негови роднини, негови, на краля, приятели, а от гледна точка на монархията — кралят, това е Франция.
Какво щяха да защитават тези крале? Святата, неоспоримата, почти божествената кауза на монархията.
429
Нантският едикт — указ, подписан от френския крал Анри IV на 13 април 1598 г. в Нант; слага край на Религиозните войни във Франция. В Нантския едикт се предоставят религиозни и политически права на хугенотите. Отменен от Луи XIV през 1685 г. — бел.ред.