— Както виждате, идвам от Версай и чакам кортежа, за да го придружа до Париж.
— Какъв кортеж?
— Този на краля, кралицата и дофина, които отиват в Париж в компанията на придворните дами и на двеста членове на Събранието и под закрилата на Националната гвардия и на господин Дьо Лафайет.
— Значи този буржоа се е решил да отиде в Париж?
— Наложи се.
— Така и предположих тази нощ в три часа, когато тръгнах за Париж.
— О, вие сте тръгнали тази нощ в три часа през нощта и сте напуснали Версай просто така, без да ви е любопитно да узнаете какво ще се случи?
— Напротив, имах известно желание да узная какво ще стане с този буржоа, още повече че, без да се хваля, той ми е познат. Но, разбирате ли, работата е над всичко. Имам жена и деца, трябва да ги изхранвам, особено пък сега, когато вече няма да има кралска ковачница.
Непознатият пропусна двата намека, без да им обърне внимание.
— Значи беше заради бързата работа, която отидохте да свършите в Париж? — настоя той.
— Да, за Бога, и както изглежда, добре платена — добави работникът, като подрънкваше няколко екю в джоба си, — макар че ми беше платено просто от един прислужник, а това не е много учтиво. И още повече от немски прислужник, така че не можахме да разменим и една дума.
— А вие не мразите да говорите?
— Проклятие! Разбира се, когато не злослови за другите, човек се разсейва.
— А дори и когато го прави, нали?
Двамата мъже се разсмяха. Белите зъби на непознатия контрастираха с развалените зъби на работника.
— Така че — подхвана отново непознатият като човек, който напредва бавно, но когото никой не може да спре, — свършихте бърза и добре платена работа?
— Да.
— А тя несъмнено е била и трудна?
— Да, беше.
— Секретна ключалка, нали?
— Една невидима врата… Представете си къща в къщата… И някой, който има интерес да се скрие, нали? Е, добре, хем е там и хем го няма. Звъни се. Прислужникът отваря вратата: „Господинът тук ли е? — Няма го. — Напротив, тук е. — Добре, претърсете!“ Претърсват. Лека нощ! Не вярвам, че ще намерят господина. Желязна врата, разбирате ли, на релси. Отгоре се покрива със старо дъбово дърво и е невъзможно да се различи дървото от желязото.
— Да, но като се почука?
— Ами! Дървеният пласт върху тънкото желязо е достатъчно дебел, за да бъде звукът еднакъв навсякъде… Так… так… так… так. Разбирате ли, след като всичко беше готово, дори аз се лъжех.
— И къде, по дяволите, направихте това?
— М-м-м…
— Не искате да кажете?
— Това, което не искам да кажа, е това, което не знам.
— Да не са ви завързали очите?
— Точно така! Изчаках в една карета до бариерата. Казаха ми: „Вие ли сте еди-кой си?“ Аз казах: „Да“ — „Добре, точно вас чакаме, качвайте се.“ — „Трябва да се кача?“ — „Да“. Качих се, вързаха ми очите, каретата вървя около половин час, после една врата се отвори, една голяма врата. Спънах се в първото стъпало на външно стълбище, изкачих десет стъпала, влязох в преддверие. Там попаднах на немски прислужник, който каза на другите: „Отифайте си, нямаме фече нужда от фас.“ Другите тръгнаха. Той ми развърза очите и ми показа какво трябва да направя. Като добър работник се заех с работата. В един часа свърших. Платиха ми със златни луидори, отново ми завързаха очите, качиха ме в каретата, оставиха ме на същото място, от което се бях качил, пожелаха ми приятно пътуване и ето ме!
— И не видяхте нищо, поне малко? По дяволите, една лента не е чак толкова стегната, за да не може да се погледне скришом встрани.
— Хм-мм…
— Хайде, хайде, признайте си, че сте видели — каза живо непознатият.
— Ето какво: когато се спънах в първото стъпало на стълбището, се възползвах от това, за да разместя малко превръзката.
— И когато я разместихте? — каза непознатият със същото оживление.
— Видях редица дървета от ляво, което ме накара да мисля, че къщата е на булевард. И това е всичко20.
— Това е всичко?
— Да, честна дума.
— Не е много.
— Като се има предвид, че булевардите са дълги и повечето къщи са с големи врати и външни стълбища, от кафе „Сен Оноре“ до Бастилията.
— И вие не бихте разпознали отново къщата?
Ключарят се замисли за миг.
— Не, за Бога, няма да успея.
Непознатият, чието лице обикновено изразяваше това, което той желае да изрази, изглеждаше доволен от това уверение.
— Но — каза той изведнъж, сякаш в друг ред на мисли, — няма ли вече ключари в Париж, че хората, които си правят тайни врати там, търсят ключари от Версай?
И в същото време той напълни чашата на придружителя си с вино, като чукна по масата с празната бутилка, така че собственикът да донесе пълна.
20
Читателят е разпознал къщата на Балзамо на улица „Сен Клод“, на ъгъла на булеварда (сега „Бомарше“); а прислужникът е Фриц — бел.авт.