Питу измъкна ножа си. После, в присъствието на една дузина хора, привлечени от ставащото, той се приближи до вратата с похватност, която доказваше, че не един път е използвал този начин, за да влезе в жилището на своята младост, и накара езичето да се отдръпне.
Вратата се отвори.
Стаята беше съвсем тъмна.
Но веднъж отворена вратата, светлината малко по малко проникна — тъжният и злокобен светлик на една зимна сутрин, — и при светлината на този ден, колкото и мрачен да беше той, започнаха да различават леля Анжелик, легнала на леглото си.
Питу повика два пъти:
— Лельо Анжелик! Лельо Анжелик!
Старата мома остана неподвижна и не отговори.
Питу се приближи и опипа тялото.
— О! — каза той. — Тя е студена и вцепенена!
Отвориха прозореца. Леля Анжелик беше мъртва!
— Ето ти нещастие — каза Питу.
— Добре! Не е толкова голямо нещастие — каза Фароле. — Тя не те обичаше много, моето момче.
— Възможно е — каза Питу. — Но аз много я обичах.
Две едри сълзи се стичаха по бузите на достойния момък.
— Ах! Бедната ми леля Анжелик! — каза той.
И падна на колене пред леглото.
— Кажете, господин Питу — подхвана стрина Фаго, — ако имате нужда от нещо, ние сме на ваше разположение… По дяволите! Човек или има съседи, или ги няма.
— Благодаря, лельо Фаго. Вашето хлапе тук ли е?
— Да. Ей, Фаготен! — извика добрата жена.
Един хлапак на четиринайсет години се появи на прага на вратата.
— Ето ме, майко — каза той.
— Е, добре — продължи Питу, — помолете го да изтича до Арамон и да каже на Катрин да не се безпокои, но че съм открил леля Анжелик мъртва. Бедната леля!…
Питу избърса нови сълзи.
— И че това ще ме задържи във Виле-Котре — добави той.
— Чу ли, Фаготен? — каза леля Фаго.
— Да.
— Е, добре, тръгвай веднага!
— Мини по улица „Соасон“ — каза наставнически Фароле — и предупреди доктор Рейнал, че трябва да установи случай на внезапна смърт при леля Анжелик.
— Чуваш ли?
— Да, майко — каза хлапакът.
И като хукна с всички сили, той офейка по посока на улица „Соасон“, която беше следващата след улица „Пльо“.
Народът се бе увеличил! Пред вратата имаше стотина души. Всеки даваше мнението си за смъртта на леля Анжелик, като едни бяха склонни да мислят, че е внезапен удар, други — внезапно спукване на сърдечните камери, а трети — от отслабване в последна степен.
Всички мърмореха съвсем тихо:
— Ако Питу не е непохватен, ще намери някое хубаво имане на най-горния рафт в някой гардероб, в гърнето за масло или в дъното на сламеника в някой вълнен чорап.
В това време пристигна господин Рейнал, предшестван от главния бирник.
Щяха да разберат от какво е умряла леля Анжелик.
Господин Рейнал се приближи до леглото, огледа болната, сложи ръка на надкоремието и корема и за голямо учудване на цялото общество заяви, че леля Анжелик просто е умряла от студ и вероятно от глад. При това изявление сълзите на Питу се удвоиха.
— Ах, бедна лельо! Бедна лельо! — провикна се той. — А аз я мислех за богата! Какъв нещастник съм, да я изоставя!… Ах, ако бях разбрал това!… Не е възможно, господин Рейнал! Не е възможно!
— Потърсете в раклата и ще видите дали има хляб. Потърсете на дръвника и ще видите дали има дърва. Винаги съм й предричал, че ще умре така, старата скъперница!
Потърсиха — нямаше нито клонка в дръвника, нито троха хляб в раклата.
— Ах, как не ми каза! — извика Питу. — Щях да й донеса дърва за огрев. Щях да бракониерствам, за да я изхраня. Това е също и ваша грешка — продължаваше бедният момък, обвинявайки всички, които се намираха там. — Защо не сте ми казали, че е била бедна?
— Не сме ви казвали, че беше бедна, господин Питу — каза Фароле, — поради безкрайно простата причина, че всички я мислеха за богата.
Господин Рейнал придърпа чаршафа над главата на леля Анжелик и се упъти към вратата.
Питу изтича до него.
— Отивате ли си, господин Рейнал? — каза му той.
— А какво искаш да правя тук, моето момче?
— Значи тя със сигурност е мъртва?
Докторът сви рамене.
— О, Боже мой! Боже мой! — каза Питу. — И е умряла от студ! Умряла от глад!
Господин Рейнал направи знак на младежа, който се приближи към него.
— Момче — каза му той, — все пак те съветвам да претърсиш от горе до долу, разбираш ли?
— Но, господин Рейнал, понеже казвате, че е умряла от студ и от глад…
— Виждали са скъперници — каза господин Рейнал — да умират от глад и студ, легнали върху своето съкровище.
После, поставяйки пръст на устните си, каза:
— Шт!
И си отиде.