— Графе — живо извика кралят, — как можете да ми кажете това, когато ненавиждате единия и презирате другия?
— Сир, тук изобщо не става въпрос за моите симпатии. Става въпрос за спасението на краля и за бъдещето на кралството.
— Точно това ми каза и доктор Жилбер — прошепна кралят, сякаш говореше на себе си.
— Сир — подхвана Шарни, — щастлив съм да се запозная с мнението на един толкова бележит човек като доктор Жилбер.
— И така, скъпи графе, вие смятате, че от съюза на тези двама души могат да произлязат спокойствието на нацията и сигурността на краля?
— С Божията помощ, сир, надявам се много на съюза на тези двама мъже.
— Но, в края на краищата, ако се оставя на този съюз, ако се съглася с този пакт и въпреки моето желание, и въпреки тяхното може би тази министерска комбинация, която трябва да ги обедини, се провали, какво мислите, че би трябвало да направя?
— Мисля, че когато изчерпа всички начини, дадени му в ръцете от Провидението, когато изпълни всички задължения, възложени от положението му, ще настане време кралят да помисли за своята сигурност и тази на семейството си.
— Тогава ще ми предложите да бягам?
— Ще предложа на Ваше Величество да се оттегли заедно с онези от своите полкове и своите благородници, на които може да разчита, на някое укрепено място като Мец, Нанси или Страсбург.
Лицето на краля просветна.
— Аха! — каза той. — И между всички генерали, които са ми дали доказателства за своята вярност, хайде, кажете откровено Шарни — вие ги познавате всичките, — на кого бихте доверили това опасно поръчение — да отвлече или да приеме своя крал?
— О, сир, сир! — прошепна Шарни. — Това е тежка отговорност, да поведеш краля в подобен избор… Сир, признавам своето невежество, слабостта си, безсилието си… Сир, аз не съм компетентен.
— Е, добре, ще ви улесня, господине — каза кралят. — Този избор е направен. При този човек искам да ви изпратя. Ето току-що написаното писмо и вашата мисия е да му го връчите. Името, което вие ще ми посочите, няма да повлияе на решението ми. То само ще ми посочи един верен служител в повече, който, на свой ред, несъмнено ще има случай да покаже своята преданост. Хайде, господин Дьо Шарни, ако трябва до поверите вашия крал на смелостта, на предаността и на интелигентността на един човек, кого ще изберете?
— Сир — каза Шарни, след като размисли за миг, — заклевам се на Ваше Величество, че изобщо не е поради приятелските, бих казал, почти семейни отношения, които ме свързват с него, но в армията има един човек, който е известен с голямата си преданост към краля. Един човек, който, като губернатор на Подветрените острови91, по време на войната в Америка успя да защити нашите владения в Антилите и дори да отмъкне от англичаните доста острови и който след това е бил натоварен с редица важни командни постове, а сега, мисля, е генерал-губернатор на град Мец. Този човек, сир, е маркиз Дьо Буйе. Ако бях баща, щях да му поверя сина си, ако бях син, щях да му поверя баща си. Като поданик бих му поверил краля си!
Макар и не демонстративно, Луи XVI следеше с очевидна тревожна загриженост думите на графа и можеше да се види как лицето му просветлява едновременно с увереността, че разпознава лицето, за което му говореше Шарни. При името на това лице, произнесено от графа, кралят не можа да сдържи своя радостен вик.
— Вижте, вижте, графе — каза той, — прочетете адреса на това писмо и ми кажете дали Провидението не ми е внушило мисълта да се обърна към вас.
Шарни пое писмото от ръцете на краля и прочете следния адрес:
За господин Франсоа-Клод-Амур, маркиз Дьо Буйе, генерал-губернатор на град Мец.
Сълзи на радост и гордост се появиха върху клепачите на Шарни.
— Сир — извика той, — не знам какво бих могъл да кажа след това, освен едно — че съм готов да умра за Ваше Величество.
— А аз, господине, ще ви кажа, че след това, което току-що се случи, не смятам, че имам право да имам тайни от вас, часът удари, на вас, на вас единствен ще поверя себе си, кралицата и децата си. Изслушайте ме, ето какво ми предложиха и от какво се отказах.
Шарни се поклони и с цялото си внимание се приготви да чуе какво ще му каже кралят.
— Не за първи път, както се досещате, господин Дьо Шарни, ми идва мисълта, или на тези, които ме заобикалят, да изпълним един проект, подобен на този, който в този момент обсъждаме. През нощта на пети срещу шести октомври бях намислил да накарам кралицата да избяга с една кола, която да я отведе в Рамбуйе. Щях да я настигна на кон и оттам лесно щяхме да се доберем до границата, тъй като бдителността, която ни обкръжава днес, не беше още пробудена. Проектът пропадна, защото кралицата въобще не поиска да тръгне без мен и ме накара да се закълна, че аз, на свой ред, никога няма да тръгна без нея.