Кралицата впери в Андре своя ясен и дълбок поглед.
— Всички болки! — каза тя. — Нима имате и други болки освен тези, които сте ми доверили?
Андре не отвърна.
— Хайде — каза кралицата, — дошло е време да се обясним и затова накарах да ви доведат. Вие обичате ли господин Дьо Шарни?
— Да!… — каза Андре.
Кралицата нададе вик като ранена лъвица.
— О! — каза тя. — Досещах се!… И откога го обичате?
— От първия час, когато го зърнах.
Кралицата отстъпи ужасена пред тази статуя от мрамор, която обаче незнайно защо беше одушевена.
— О! — каза тя. — И вие се чувствате погубена?
— Вие го знаете по-добре от всеки друг, госпожо.
— И защо така?
— Защото открих, че вие го обичате.
— Значи искате да кажете, че го обичате повече от мен, защото не съм усетила нищо досега?
— А! — отвърна с горчивина Андре. — Не сте усетили нищо, защото той ви обичаше, госпожо.
— Да… и сега усещам всичко, защото той повече не ме обича. Това искахте да ми кажете, нали?
Андре остана безмълвна.
— Ама отговорете ми! — каза кралицата, улавяйки я не за дланта, а за ръката. — Признайте, че не ме обича вече!
Андре не отвърна нито дума, нито с жест, нито със знак.
— Наистина — извика кралицата, — направо да умреш!… Ама убийте ме тогава веднага, като ми кажете, че не ме обича повече!… Хайде, не ме обича, нали?
— Любовта или безразличието на господин граф Дьо Шарни са негови тайни. Най-малко аз съм тази, която ще ги разкрива — отвърна Андре.
— О, негови тайни!… Не само негови. Защото предполагам, че ви ги е доверил? — с горчивина каза кралицата.
— Никога господин граф Дьо Шарни не ми е казвал нито дума за своята любов или за безразличието си към вас.
— Дори и тази сутрин?
— Не съм виждала господин граф Дьо Шарни тази сутрин.
Кралицата впери в Андре поглед, с който сякаш целеше да проникне до дълбините на сърцето й.
— Искате да ми кажете, че не знаете за заминаването на графа?
— Не искам да кажа това.
— Но тогава как знаете за заминаването му, ако не сте видели господин Дьо Шарни?
— Той ми писа, за да ми съобщи.
— Аха — каза кралицата, — той ви е писал?
И също като Ричард III, в един върховен момент извикал: „Давам кралството си за един кон!“96, Мария-Антоанета беше готова да извика: „Давам кралството си за това писмо!“.
— И това писмо, което графът ви е написал в момента на тръгване, съм сигурна, че не го носите у себе си?
— Лъжете се, госпожо — каза Андре, — ето го.
Като извади стопленото от нейната топлина и ухаещо на нейния парфюм писмо, тя го подаде на кралицата.
Мария-Антоанета го взе, треперейки, стисна го за миг между пръстите си, не знаейки дали трябва да го задържи, или да го върне и гледайки Андре със смръщени вежди. После, като отхвърли всякакво колебание, каза:
— О! Изкушението е твърде силно!
Тя отвори писмото и като се наведе към светлината на свещника, прочете следното:
Госпожо,
След час напускам Париж по изрична заповед на краля.
Не мога да ви кажа къде отивам, защо заминавам, нито колко време ще остана извън Париж — всички тези неща, които имат вероятно твърде малко значение за вас, но които бих желал при все това да имам правото да ви кажа.
За миг имах намерението да се представя у вас, за да ви съобщя за моето заминаване лично, но не посмях да го направя без вашето разрешение…
Кралицата вече знаеше това, което бе пожелала да научи, и поиска да върне писмото на Андре. Но тя, сякаш на нея се падаше да заповядва, вместо да се подчинява, каза:
— Четете докрай, госпожо.
Кралицата отново зачете:
Бях отказал предишната мисия, която ми предложиха, защото тогава смятах — бедният луд, — че една известна симпатия ме задържа в Париж. Уви! Оттогава получих доказателство за противното и приех с радост този случай да се отдалеча от сърцето, на което съм безразличен.
Ако по време на това пътуване с мен се случи както с нещастния Жорж, взел съм всички мерки, за да бъдете уведомена вие първа за сполетялото ме нещастие и за свободата, която ще ви бъде върната. Само тогава, госпожо, вие ще узнаете какво дълбоко възхищение се зароди в сърцето ми от вашата преданост, така зле възнаградена от моята, за тази, която пожертвахте, млада, красива и родена да бъде щастлива, младостта, красотата и щастието си.
Тогава, госпожо, всичко, което искам от Бога и от вас, е да запазите един спомен за нещастника, който толкова късно откри ценността на съкровището, което притежава.
Всички почитания от сърце