В девет часа сутринта кралицата посрещаше деня със зачервени от сълзи очи и бузи, побледнели от безсъние. В осем часа, сиреч почти с изгрева на деня — защото това ставаше в онзи тъжен период от годината, когато дните са тъмни и мрачни, — в осем часа тя беше напуснала леглото, където напразно бе търсила почивка през първите часове на нощта и където я бе застигнал само един трескав и неспокоен сън.
От няколко минути, макар че според дадените заповеди никой не се осмеляваше да влезе в стаята й, тя чуваше онова движение напред-назад, онези внезапни шумове и продължителен шепот, които говореха, че навън става нещо необичайно.
В момента, когато тоалетът на кралицата приключи, стенният часовник удари девет часа.
Сред неясните шумове, които се разнасяха по коридорите, тя различи гласа на Вебер, който призоваваше към тишина.
Тя повика верния камериер.
Шумът веднага престана.
Вратата се отвори.
— Какво има, Вебер? — попита кралицата. — Какво става в двореца и за какво са всички тези шушукания?
— Госпожо — каза Вебер, — изглежда, че в Сите97 се вдига шум.
— Шум! — каза кралицата. — И по какъв повод?
— Още не се знае, госпожо. Казват само, че стават някакви безредици във връзка с хляба.
Никога на кралицата не би й хрумнало, че има хора, които умират от глад. Но откакто по време на пътуването от Версай беше чула дофинът да й иска хляб, без тя да може да му го даде, Мария-Антоанета разбираше какво представляват лишението, немотията и гладът.
— Бедните хора! — прошепна тя, спомняйки си думите, които бе чула на пътя, и обяснението, което Жилбер бе дал на тези думи. — Сега виждат, че не по вина на Хлебаря, нито на Хлебарката те нямат хляб.
После попита по-високо:
— И има ли вероятност да стане опасно?
— Не мога да ви отговоря, госпожо. Няма дори два доноса, които да си приличат — отвърна Вебер.
— Е, добре — подхвана кралицата, — изтичай до Сите, Вебер, то не е далеч оттук, виж с очите си това, което става, и ела да ми разкажеш.
— А господин доктор Жилбер? — попита камериерът.
— Предупреди Кампан или Мизери, че го очаквам. Те ще го въведат.
После, подхвърляйки тази последна препоръка в момента, в който Вебер щеше да напусне, тя каза:
— Поръчайте им да не го карат да чака, защото той е в течение на всичко и ще ми обясни какво става.
Вебер излезе от двореца, стигна до малката вратичка на Лувъра, затича се по моста и воден от виковете, следвайки множеството, което вървеше край архиепископията, той пристигна до преддверието на „Нотр Дам“.
Едновременно с приближаването му към стария Париж тълпата беше нараснала, а виковете бяха станали по-силни.
Сред тези викове, или по-скоро ревове, се чуваха онези гласове, които се чуват само в небето в дни на буря и на земята в дни на революция. Чуваха се гласове, които викаха:
— Какъв кожодер! Смърт! Смърт! На фенера! На фенера!
И хиляди гласове, които дори не знаеха за какво става въпрос, сред които се различаваха и гласовете на жени, повтаряха уверено, очаквайки един от онези спектакли, които винаги карат сърцето на тълпата да скача от радост:
— Какъв кожодер! Смърт! На фенера!
Изведнъж Вебер се почувства поразен от един от онези свирепи трусове, които стават в големите човешки маси, когато се образува едно течение, и той видя да се задава откъм улица „Шаноанес“ една човешка вълна, един жив водопад, сред който се бъхтеше един нещастник, пребледнял и с разкъсани дрехи.
Целият този народ беше срещу него. Срещу него се надигаха всички тези викове, ревове и заплахи.
Само един човек го защитаваше срещу тази тълпа, само един човек стоеше като дига срещу този човешки порой.
Този човек, който бе предприел една милосърдна задача, която надвишаваше силите на десет, на двайсет, на сто души, беше Жилбер.
Наистина някои от тълпата го бяха разпознали и започнаха да викат:
— Това е доктор Жилбер, патриот, приятел на господин Дьо Лафайет и на господин Байи. Да изслушаме доктор Жилбер…
След тези викове настъпи момент на затишие, нещо като мълчание, което се разпростря над множеството между два пристъпа на бурята.
Вебер се възползва, за да си проправи път до доктора.
Достигна го с големи мъки.
— Господин доктор Жилбер — каза камериерът.
Жилбер се обърна по посоката, откъдето идваше този глас.
— Това вие ли сте, Вебер?
После, като му направи знак да се приближи, каза съвсем тихо:
— Вървете и съобщете на кралицата, че ще дойда, но може би малко по-късно, отколкото ме очаква. Зает съм да спася един човек.
— О, да, да! — каза нещастникът, чувайки тези последни думи. — Вие ще ме спасите, нали, докторе? Кажете им, че съм невинен! Кажете им, че младата ми жена е бременна!… Кълна ви се, че не крия хляба, докторе.
97
Сите — остров на река Сена в центъра на Париж. Там се е намирало първото селище, около което по-късно се е образувала столицата — бел.прев.