Но сякаш жалбата и молбата разпалиха отново огъня на омразата и гнева, които бяха наполовина угаснали, виковете се удвоиха, а заплахите започнаха да се организират в дело.
— Приятели — провикна се Жилбер, борейки се със свръхчовешка сила с разярените хора, — този човек е французин, гражданин като вас. Не може, не трябва един човек да бъде заклан, без да бъде изслушан. Заведете го в окръжието и после ще видим.
— Да! — извикаха няколко гласа, принадлежащи на онези, които бяха разпознали доктора.
— Господин Жилбер — каза камериерът на кралицата, — дръжте се, ще предупредя офицерите от окръжието… Окръжието е на две крачки. След пет минути ще бъдат тук.
И той изчезна сред тълпата, без дори да дочака одобрението на Жилбер.
През това време четири-пет души се притекоха на помощ на доктора и направиха с телата си нещо като преграда, за да опазят нещастника от гнева на тълпата, който го заплашваше.
Тази преграда, колкото и слаба да беше, задържа за момент убийците, които с виковете си заглушаваха гласа на Жилбер и на добрите граждани, които се бяха присъединили към него.
За щастие след пет минути нещо в тълпата се раздвижи, последва мърморене, след което се разпространиха думите:
— Офицерите от окръжието! Офицерите от окръжието!
Пред офицерите от окръжието заплахите стихнаха и тълпата се отдръпна. Убийците вероятно още нямаха заповед. Отведоха нещастника в Кметството.
Сега, кой беше този човек? Ние ще ви кажем.
Това беше един беден хлебар, наречен Дьони Франсоа, чието име ние вече произнесохме и който снабдяваше с малки хлебчета господата от Събранието.
На сутринта една стара жена беше влязла в магазина на улица „Марше-Палю“, в момента, когато беше разпродал шестата си фурна и започваше да пече седмата.
Старата жена поиска един хляб.
— Нямам повече — каза Франсоа, — но изчакайте седмата фурна и ще бъдете обслужена първа.
— Искам го веднага — каза жената, — ето ви парите.
— Но — каза хлебарят, — след като ви казвам, че няма повече…
— Оставете ме да проверя.
— О! — каза хлебарят. — Влезте, вижте, търсете…
Старата жена влезе, търси, души, тършува, отвори един шкаф и в него намери три изостанали хляба, които чираците бяха запазили за себе си.
Тя взе единия и излезе, без да плати, като в отговор на протестите на хлебаря насъска народа, викайки, че Франсоа е кожодер, който крие половината от фурната си.
Викът, че някой е кожодер, обричаше на почти сигурна смърт този, за когото се отнасяше.
Един стар вербовчик на драгуните, наречен Фльор-Д’Епин98, който пиеше в кръчмата отсреща, излезе от кръчмата и повтори с пиянски глас вика, нададен от старицата.
При този двоен вик народът се събра, ревейки, за да проучи, да разбере за какво става въпрос. Виковете се умножиха, тълпата се втурна в дюкяна на хлебаря, отблъсна със сила стражата от четирима души, която полицията бе поставила пред вратата му, както пред тези на неговите колеги, плъзна в магазина и освен двата изостанали хляба, оставени и обявени от старицата, намери десет дузини малки пресни хлебчета, запазени за депутатите, които заседаваха в архиепископията, сиреч на сто крачки от там.
Оттогава нещастникът бе осъден и не един, а сто, двеста, хиляда гласа крещяха: „Дръжте кожодера!“. Целият град крещеше: „На фенера!“.
В този момент докторът, който се връщаше от посещение при сина си, когото бе отвел при абат Берардие в колежа „Луи льо Гран“, беше привлечен от шума, видя как цял куп хора искат смъртта на един човек и се хвърли на помощ на този човек.
От няколко разменени думи той разбра, че става въпрос за Франсоа, призна невинността на хлебаря и се опита да го защити.
Тогава тълпата повлече заедно и застрашения нещастник, и неговия защитник, предавайки и двамата на една и съща анатема и готова да ги порази и двамата с един удар.
Това беше моментът, когато Вебер, изпратен от кралицата, пристигна на площад „Нотр Дам“ и разпозна Жилбер.
Видяхме, че след намесата на Вебер пристигнаха служителите на окръжието и че нещастникът бе отведен под тяхна охрана в Кметството.
Обвиняемият, стражите от окръжието, разгневеното население — всички вкупом влязоха в Кметството, чийто площад още в същия миг се изпълни с работници без работа, тези бедни дяволи, умиращи от глад, винаги готови да се забъркат във всяка безредица и да върнат на всеки, който е заподозрян, че е причина за народната мизерия, част от злото, което те изпитваха на гърба си.