Кочияшът затвори вратичката, качи се на капрата и подкара в пълен галоп конете си, превеждайки колата през онзи лабиринт от улици, който води от Шатле чак до булевард „Фийдю-Калвер“. После оттам продължи да препуска към Бастилията и спря чак на ъгъла на улица „Сен Клод“.
След като колата спря, вратичката беше отворена с бързина, която свидетелстваше за почтителното усърдие на кочияша.
Калиостро направи знак на Жилбер да слезе пръв и докато слизаше, на свой ред попита:
— Имаш ли нещо да ми кажеш?
— Да, господине — отвърна кочияшът, — и щях да ви докладвам тази вечер, ако нямах късмета да ви срещна.
— Говори тогава.
— Това, което имам да кажа, господине, не трябва да бъде чуто от ушите на непросветените.
— О! — каза Калиостро, като се усмихна. — Този, който ни слуша, изобщо не е непросветен!
Ставаше въпрос за Жилбер, който от дискретност се отдалечи. При все това той не можеше да се въздържи да не поглежда с едното око и да се слуша с едното ухо. Той видя как при разказа на кочияша на лицето на Балзамо се появи горчива усмивка. Той чу двете имена на маркиз Дьо Фаврас. Когато докладът свърши, Калиостро извади един двоен луи от джоба си и поиска да го даде на кочияша. Но той поклати глава.
— Господинът добре знае, че ни е забранено от върховното събрание да караме да ни се плаща за докладите.
— Та аз изобщо не ти плащам за доклада — каза Балзамо, — а за возенето.
И като взе луидора, кочияшът добави:
— Благодаря, господине, ето че направих надницата.
И като скочи с лекота на капрата, той потегли в едър тръс, плющейки с камшика си и оставяйки Жилбер напълно учуден от това, което току-що чу и видя.
— Е, добре — каза Калиостро, който от няколко секунди държеше вратата отворена, без Жилбер да съобрази да влезе, — ще минете ли, скъпи докторе?
— Ето ме! — каза Жилбер. — Извинете.
И той прескочи прага толкова замаян, че се олюляваше като пиян.
28.
Пак къщата на улица „Сен Клод“
При все това знаем какво беше самообладанието на Жилбер. Той още не бе пресякъл големия уединен двор, когато вече се бе възстановил. Изкачи стъпалата на парадното стълбище с толкова твърда крачка, колкото беше колеблива при прекачването на прага.
Впрочем той познаваше къщата, в която влизаше, защото веднъж вече, в друго време от живота си, я бе посетил и това бе оставило дълбоки спомени в сърцето му.
В преддверието той срещна същия прислужник германец, който го бе посрещнал преди шестнайсет години. Той беше на същото място и носеше подобна ливрея.
Фриц — спомняме си, че това беше името на достойния слуга, та Фриц отгатна по погледа мястото, където неговият господар искаше да заведе Жилбер, и като отвори бързо двете врати, се спря пред третата, за да се увери, че Калиостро няма по-нататъшни заповеди към него.
Третата врата беше тази на салона. Калиостро направи знак с ръка на Жилбер, че може да влезе, а на Фриц с глава, че трябва да се оттегли.
Само добави гласно на немски:
— Не съм вкъщи за никого до нова заповед.
После, като се обърна към Жилбер, каза:
— Говоря на немски не за да не разберете какво казвам на прислужника си. Зная, че вие говорите този език. Но понеже Фриц е тиролец107, разбира немски по-добре, отколкото френски. Сега съм изцяло ваш. Седнете, докторе.
Жилбер не можа да се сдържи и хвърли любопитен поглед наоколо. За няколко секунди очите му последователно се спираха върху различни мебели или картини, които украсяваха салона, сякаш всеки от тези предмети влизаше в паметта му.
Салонът беше съвсем същият, както някога. Осемте картини на стари майстори все така бяха окачени по стените. Фотьойлите, тапицирани с китайска коприна в черешов цвят, избродирани със злато, както винаги блестяха със своите цветя в полумрака, създаден от дебелите завеси. Голямата маса беше на мястото си, а малките кръгли масички на един крак, отрупани със севърски порцелан, все още стояха между прозорците.
Жилбер изпусна въздишка и склони главата върху дланта си. Настоящото любопитство отстъпи, поне за миг, пред спомените за миналото.
Калиостро гледаше Жилбер така, както Мефистофел би трябвало да е гледал Фауст, когато немският философ имал непредпазливостта да остави мечтите му да го пренесат при него.
Изведнъж той каза с пронизителния си глас:
— Изглежда, скъпи докторе, че познавате този салон?
— Да — каза Жилбер. — И той ми напомня за задълженията, които имам към вас.
— Хайде де! Химери!
— Наистина — продължи Жилбер, говорейки колкото на себе си, толкова и на Калиостро, — вие сте странен човек и ако всемогъщият разум би ми позволил да добавя вяра към тези магически чудеса, за които ни съобщават поетите и хронистите от Средновековието, щях да се изкуша да повярвам, че сте вълшебник като Мерлин108, или майстор алхимик като Никола Фламел109.
107
Жител на Тирол — австрийска провинция. Австрия се дели на девет провинции — Бургенланд, Виена, Горна Австрия, Долна Австрия, Залцбург, Каринтия, Тирол, Форарлберг и Щирия — бел.ред.
109
Никола Фламел — френски писател (1330 — 1418), който при мистериозни обстоятелства натрупал голямо богатство. Според слуховете той е открил и използвал за лично облагодетелстване механизма, превръщащ металите в злато — бел.ред.