— Да, за всички аз съм това, Жилбер. Но за вас, не. Никога не съм искал да ви заслепявам с авторитета си. Вие го знаете, аз винаги съм ви карал да се докосвате до дълбочината на нещата и ако понякога сте виждали, призована от мен, Истината да излиза от дупката си малко по-нагиздена и по-добре облечена, отколкото е обичайно за нея, то е защото като истински сицилианец, какъвто съм, имам вкус към фалшивия блясък.
— Тук беше, спомняте ли си, графе, че дадохте сто хиляди на едно нещастно дрипаво дете със същата лекота, с която аз давам едно су на някой просяк.
— Вие забравяте нещо много по-необикновено, Жилбер — каза Калиостро с тежък глас, — и то е, че това дете в дрипи ми донесе тези сто хиляди екю обратно, при това само с две по-малко, които бе използвало да си купи дрехи.
— Детето беше само честно, а вие постъпихте великолепно!
— И кой ви е казал, Жилбер, че не е по-лесно да бъдеш великолепен, отколкото честен, по-лесно е да дадеш сто хиляди екю, когато имаш милиони, отколкото да върнеш обратно сто хиляди на този, който ти ги е предоставил, когато нямаш и едно су?
— Може би това е вярно — каза Жилбер.
— Впрочем всичко зависи от разположението на духа, в което се намираш. Постига ме най-голямото нещастие в живота ми, Жилбер. Не държа повече на нищо и ако вие бихте поискали живота ми, мисля, че, Бог да ми прости, бих ви го дал, както ви дадох стоте хиляди екю.
— Значи вие сте подложен на нещастие, както твърдят други хора? — каза Жилбер, поглеждайки с известно учудване Калиостро.
Калиостро въздъхна.
— Вие ми говорите за спомените, които този салон ми навява. Ако ви кажа за какво ми напомня на мен… но не. Преди да завърша разказа си и останалата ми коса ще побелее. Да поговорим за друго. Нека да оставим отминалите събития да спят под техния саван. Да поговорим за настоящето. Да поговорим дори за бъдещето, ако искате.
— Графе, преди малко самият вие ме върнахте към реалността. Преди малко заради мен скъсахте, както казахте, с шарлатанството, а ето че отново произнасяте тази звучна дума — бъдеще! Като че ли това бъдеще е в ръцете ви и като че ли очите ви могат да четат неговите неразбираеми йероглифи!
— Ето че вие забравяте, че разполагайки с повече мощ от другите хора, няма нищо учудващо в това, че виждам по-добре и по-надалеч от тях!
— Само думи, графе!
— Вие пренебрегвате фактите, докторе.
— Какво искате! Когато разумът ми отказва да повярва…
— Спомняте ли си за философа, който отричал движението?
— Да.
— Какво направил неговият противник?
— Вървял пред него…110 Вървете, аз ви гледам! Или по-скоро говорете! Аз ви слушам!
— Действително, ние дойдохме тук за това, а ето че загубихме доста време за друго нещо. Хайде, докторе, докъде стигнахме с темата за нашето министерство на сливането?
— Какво министерство на сливането?
— Министерството Мирабо — Лафайет.
— Ние сме при празните слухове, които другите повтарят, а вие сте чули, и сега искате да разберете колко истина има в тях, като ме разпитвате.
— Докторе, вие сте въплъщение на съмнението и, което е най-ужасното, вие се съмнявате не защото не вярвате, а защото не искате да вярвате. Трябва ли пръв да ви кажа това, което вие искате да знаете също толкова добре, колкото и аз? Бива… След това ще ви кажа това, което знам по-добре от вас.
— Слушам, графе.
— Преди петнайсетина дни вие сте говорили на краля за господин Дьо Мирабо като за единствения човек, който може да спаси монархията. Спомняте ли си този ден? Вие излизахте от краля, когато господин Дьо Фаврас влизаше.
— Което доказва, че по това време още не е бил обесен, графе — каза, смеейки се Жилбер.
— О! Много бързате, докторе! Не знаех, че жестокостта ви е присъща. Оставете няколко дни на бедния дявол. Аз ви направих предсказанието на шести октомври, сега е шести ноември. Вие сигурно ще отпуснете на душата му времето, което дават на наемателя да напусне жилището — три месеца. Но ще ви направя забележка, докторе, че ме отклонявате от правия път.
— Върнете се на него, графе. Друго не искам, освен да ви следвам.
— Значи вие говорихте на краля за господин Дьо Мирабо като за единствения човек, който може да спаси монархията…
— Това е моето мнение, графе. Ето защо представих тази комбинация на краля.
110
Става дума за Зенон от Елея (V в. пр. Хр.), древногръцки философ от Елейската школа, ученик на Парменид, който отрича реалността на множествеността на нещата, прави опит да докаже невъзможността на движението чрез поредица от парадокси, между които примерът със стрелата, която никога не достига целта си — бел.ред.