От тази кола слязоха двама мъже, облечени в черно, както ходеха членовете на третото съсловие и на жълтата светлина на уличните фенери, която пронизваше надалеч мъглата на улица „Сен Оноре“, следвайки движението на тълпата, те минаха по дясната страна на улицата до малката врата на манастира на якобинците.
Вероятно читателите са се досетили, че тези двама мъже бяха доктор Жилбер и граф Дьо Калиостро, или банкерът Заноне, както по това време се наричаше, затова няма нужда да обясняваме защо те се спряха пред малката врата, която беше целта на тяхната разходка.
Остава да кажем, че новодошлите само следваха тълпата, а тя беше голяма.
— Искате ли да влезете в средната част на църквата, или ще се задоволите с трибуните? — Калиостро попита Жилбер.
— Мисля — отвърна Жилбер, — че средната част е запазена за членовете на обществото.
— Несъмнено. Но аз не съм ли член на всички общества? — каза, смеейки се, Калиостро. — А понеже аз съм, то не са ли такива и моите приятели? Ето ви членска карта, ако искате. Що се отнася до мен, трябва да кажа само една дума.
— Ще ни разпознаят като външни хора — отбеляза Жилбер — и ще ни изгонят.
— Трябва да ви кажа най-напред, скъпи докторе, нещо, което изглежда вие не знаете. Обществото на якобинците, основано преди три месеца, наброява почти шейсет хиляди души във Франция и ще наброява четиристотин хиляди след една година. Освен това, драги, тук е истинската ложа на Великия Ориент, центъра на всички тайни общества — добави с усмивка Калиостро, — а не при онзи тъпак Дьо Фоше, както той си мисли. Обаче, ако нямате право да влезете тук със званието якобинец, то вие имате своето място в качеството си на розенкройцер117.
— Няма значение — каза Жилбер, — предпочитам трибуните, откъдето ще можем да виждаме цялото събрание и ако има нещо сега или в бъдеще, което не разбирам, вие ще ми го обясните.
— На трибуните тогава — каза Калиостро.
И той пое надясно по една дъсчена стълба, която водеше към импровизираните трибуни.
Трибуните бяха пълни, но на Калиостро му бе достатъчно да направи един знак и да произнесе полугласно една дума и двама души, които седяха отпред, сякаш бяха предупредени за идването му и бяха там сякаш само за да пазят място за него и за доктор Жилбер, на мига се оттеглиха.
Двамата новодошли заеха местата си.
Заседанието още не беше открито. Членовете на Събранието бяха безредно разпръснати в мрачната средна част на църквата. Едни разговаряха на групи, а други се разхождаха в тясното пространство, което им оставяше големият брой техни колеги. Трети — мечтаеха усамотени, било седнали в тъмното, било прави, облегнати на някоя от масивните зидани колони. Слабите лампи хвърляха на ивици светлина върху тази тълпа, където можеха да се видят само лицата на тези членове, които случайно бяха попаднали под един от тези слаби водопади от пламък.
Само че дори в полумрака беше лесно да се види, че са сред едно аристократично събрание. Бродираните дрехи и униформите на сухопътните и морските офицери изобилстваха, пръснати в тълпата, откъдето хвърляха отблясъци на злато и сребро.
За хората от простолюдието имаше друга зала под първата. Тази зала се отваряше в друг час, за да не се сблъскват простолюдието и аристокрацията. За просвещаването на този народ бяха основали едно братско общество. Неговите членове имаха задачата да обясняват конституцията и правата на човека.
Що се отнася до якобинците, по онова време те бяха едно военно, аристократично, интелектуално, но най-вече книжовно и артистично общество. Наистина, писателите и артистите бяха мнозинството.
От писателите тук бяха Ла Арп, авторът на „Мелани“; Шение, авторът на „Шарл IX“; Андрийо, авторът на „Лекомислените“, който още тринайсетгодишен даваше същите надежди, които даваше и на седемдесет години, и който умря, след като бе обещавал винаги, но никога не изпълни нищо. Тук беше и Седен, старият каменоделец, покровителстван от кралицата, привърженик на кралската власт по душа, като по-голямата част от намиращите се там; Шамфор, поетът лауреат, бивш секретар на принц Дьо Конде, четец на госпожа Елизабет; Лакло, човек на херцог Д’Орлеан, авторът на „Опасни връзки“, който заемаше мястото на своя покровител и който според обстоятелствата имаше за задача да припомня за него на приятелите му или да оставя да бъде забравен от неприятелите му.
От артистите беше Талма, римлянинът, който направи със своята роля на Тит цяла революция. Благодарение на него започнаха да режат дългите коси, очаквайки, благодарение на неговия колега Коло Д’Ербоа, да започнат да режат глави. Там беше и Давид118, който бленуваше „Леонид“ и „Сабинянките“; Давид, който екипираше своето голямо платно „Клетвата на Жьо-дьо-Пом“119 и който може би току-що си беше купил четката, с която щеше да нарисува своето най-хубаво платно и най-отвратителната картина — „Смъртта на Марат“. Тук беше Верне120, който беше приет преди близо две години в Академията за картината си „Триумфът на Павел-Емилий“, който се забавляваше да рисува коне и кучета, без да подозира, че на четири крачки оттам, на събранието беше един млад корсикански лейтенант — Талма, със сплескани и с ненапудрени коси, който му подготвяше, без дори да подозира, пет от най-хубавите му картини „Преминаването през прохода Сен-Бернар“, „Битката при Риволи“, „Маренго“, „Аустерлиц“ и „Ваграм“. Тук беше и Лариве, наследникът на декламаторската школа, който все още не благоволяваше да види съперник в лицето на младия Талма и предпочиташе Волтер пред Корней и Белоай пред Расин. Тук беше и Лаис, певецът, който създаваше наслада в операта с ролите си на Маршан в „Керванът“, на консула в „Траян“ и на Цина във „Весталката“. Тук бяха и Лафайет, Ламет, Дюпор, Сийес, Type, Шапелие, Рабо-Сен-Етиен, Ланжюене, Монлозие. После, сред всички тях, с вид на провокатор и нос, душещ откъде духа вятърът, се отличаваше самонадеяната физиономия на депутата Барнав, от когото посредствените хора правеха съперник на Мирабо и когото Мирабо смачкваше всеки път, щом благоволеше да постави крака си върху него.
117
Тайното общество на розенкройцерите е възникнало в средата на XVII век и идеите му са получили бързо разпространение из цяла Западна Европа — бел.прев.
118
Жак Луи Давид (1748 — 1825) — френски живописец, основоположник на революционния класицизъм. Участник във Великата френска революция, придворен художник на Наполеон — бел.ред.
119
Става въпрос за клетвата на народните представители на 25.VI.1789 г. в Залата за игра на топка (Жьо-дьо-пом) във Версай — бел.прев.
120
Клод Жозеф Верне (1714 — 1789) — френски живописец, чиито картини и днес са в най-големите галерии по света — бел.ред.