— Но — прекъсна го Жилбер — какво е правил до днес?
— О, Боже мой! Почти нищо за другите, но доста за мен. Ако според мен този човек не трябваше да бъде беден, още утре бих му дал милион.
— Пак ви питам, какво е направил?
— Спомняте ли си деня, когато клирът дойде да лицемерничи в Събранието, за да моли третото съсловие, държано в напрежение от кралското вето, да започне работа?
— Да.
— Е, добре, прочетете отново речта, която произнесе през този ден малкият адвокат от Арас и ще видите дали не се съдържа цяло ново бъдеще в тази рязка пламенност, която го прави почти красноречив. Трябва да прескочим от месец май в месец октомври. Когато на пети, Майар, делегатът на парижките жени, дойде от името на своите клиентки да досажда на Събранието, ами, всички членове на Събранието останаха неподвжни и неми. Този малък адвокат се оказа не само по-рязък, но и по-дързък от всички други. Всички, които претендират, че са защитници на народа, си мълчаха, а той стана два пъти. Първия път сред шумотевицата, втория път — в мълчание. Той подкрепи Майар, който говореше от името на гладните и искаше хляб.
— Да, наистина — каза Жилбер замислен, — става по-тежко. Но може би ще се промени.
— О, скъпи докторе! Вие не познавате „Неподкупния“, както ще го нарекат един ден. Впрочем кой ли ще поиска да купи този млад адвокат, над когото всички се надсмиват? Този човек, който по-късно ще стане — чуйте добре какво ви казвам, Жилбер — ужасът на Събранието, днес е само обект на подигравки. Между благородниците якобинци е прието, че господин Дьо Робеспиер е смешникът на Събранието, този, който забавлява и трябва да забавлява всички и на когото може и едва ли не трябва да се надсмиват. Големите събрания понякога се отегчават и им трябва един глупак, който да ги развеселява… В очите на Ламен, на Казале, на Мори, на Барнав, на Дюпор господин Дьо Робеспиер е един глупак. Неговите приятели го предават, тихичко подсмихвайки се, враговете му го освиркват, смеейки се високо. Когато той говори, всички говорят. Когато той надигне глас, всички викат. Тогава, когато той произнесе — както винаги, в полза на правото, както винаги, да защити един принцип, — реч, която никой не слуша, един незнаен член на Събранието, върху когото ораторът спря за миг заплашителния си поглед, го попита иронично за въздействието на речта. Само един от колегите му го е разчел и го разбира. Само един! Познайте кой? Мирабо! „Този човек ще отиде далеч, казваше той завчера, защото този човек мисли това, което казва“. Нещо, което добре разбирате, се струва странно на Мирабо.
— Но аз съм чел речите на този човек — каза Жилбер — и ги намирам за посредствени.
— Ех, Боже мой! Та аз не ви казвам, че той е Демостен, Цицерон, Мирабо или пък Барнав… Е, не! Той е чисто и просто господин Дьо Робеспиер, както предпочита да го наричат. Впрочем към неговите речи в печатницата се отнасят със същото безразличие, както когато ги произнася от трибуната — на трибуната го прекъсват, в печатницата го осакатяват. Журналистите дори не го наричат господин Дьо Робеспиер, те не знаят името му и го наричат господин Б…, господин Н… или господин ххх. О! Само Бог и, може би, аз знаем колко жлъч се е натрупала в тази хилава гръд. Защото за да забрави всички тези обиди, всички тези оскръбления, всички тези предателства, освиркваният оратор, който при все това не знае силата си, няма никакви светски развлечения, нито може да се утеши чрез семейство. В тъжния си апартамент в тъжния Маре, в студеното си мебелирано жилище на улица „Сентонж“, където живее оскъдно с депутатската си надница, той е сам, както е бил във влажните дворове на „Луи льо Гран“. Само допреди година лицето му бе младо и нежно. Вижте как една година по-късно е изсъхнало като изсушените глави, които приготвят канибалските главатари, а хората на Кук и Ла Перуз124 ги донасят от Океания. Той не напуска якобинците и поради скритите вълнения от всичко, което изпитва, вече два-три пъти получава кръвоизливи, които го оставят в безсъзнание. Вие сте велик математик, докторе… Е, добре, предизвиквам ви дори с най-голямото преувеличение да пресметнете кръвта, която ще струва на това благородничество, което го оскърбява, на тези свещеници, които го преследват, на този крал, който го пренебрегва, кръвта, която е изгубил Робеспиер.
124
Жан-Франсоа де Гало Ла Перуз (1741 — 1783) — знаменит френски мореплавател; отличава се във войната с Англия. Когато през 1785 г. правителството решава да допълни откритията на капитан Кук в Тихия океан, целта пада върху изучаването на Тихия океан, както и на търговията със Северна Америка, Китай и Япония — бел.ред.