— Трябва ли да остана в стаята си, Маркус?
— Не. Искам да си до мен. Ако трябва да обсъждаме нещо поверително, ще се оттеглиш. Вече изпратих съобщение на Кел. Той ще се погрижи за всичко.
Когато Даяна се върна в къщата, Кел бе събрал робите в домакинството и ги беше инструктирал за всичко — от облеклото им до определените им задачи. Нола даваше указания на група робини. Когато робите се оттеглиха, за да се захванат за работа, Даяна съобщи на Кел:
— Маркус иска да вечерям с него довечера, когато ще забавлява прокуратора, но не желае той да разбере, че съм робиня.
— Ясно! — отвърна Кел. Нола обясни на Даяна:
— Прокураторът, Юлиус Класицианус, тук е като император. Има неограничена власт. Ако разбере, че си робиня, би могъл да пожелае да прекараш нощта с него или да останеш с него за постоянно и Маркус ще трябва да му се подчини.
Кел допълни:
— Прокураторът не е толкова похотлив. Никога не е ползвал наша робиня.
— Но все пак е мъж — отбеляза сухо Нола. — Маркус разбира, че тя е голямо изкушение.
Кел не й обърна внимание и каза на Даяна:
— Вечерята ще бъде сервирана по-късно от обикновено, тъй като първо ще се насладят на банята. Ще дойда да те извикам, когато стане време да слезеш долу.
— Какво ще правя? — попита безпомощно Даяна.
— Просто ще красиш триклиниума — отговори Кел кратко. Нямаше никакво време да й обяснява подробностите.
— Хайде да се качим горе! — намеси се Нола. — Ще отговоря на всичките ти въпроси.
Маркус и прокураторът пристигнаха заедно. Кел бе поставил роб с факла на пост пред вратата и когато влязоха в атриума, видяха множество съдове, пълни с разцъфнали есенни цветя. Двамата мъже направиха ритуал с огън, посветен на Веста, богинята за здравето, и после Маркус поведе госта към личната си баня.
Тъй като нощта беше хладна, решиха да се изкъпят вътре. Дългата дървена сграда на банята беше доста луксозна.
Състоеше се от калдариум14, където беше горещо, тепидариум15, където беше умерено топло, и фригидариум16. Съблякоха се, влязоха в стаята и легнаха върху мраморните плочи, за да се изпотят. Когато температурата и парата започнаха да се увеличават, Юлиус заговори:
— Най-накрая Лондиниум бе построен отново. Форумът със залата за съвета и административните помещения е готов. Завършен е и храмът на Юпитер. Олтарите са масивни, а подовете са с пъстри мозайки, каквито са твоите, и е ограден от красиви градини. Този път градът ще има защитна стена, висока десет фута — с назъбен парапет и четири кули с порти.
— Истинска лудост бе да се разруши такъв хубав град, Юлиус. Това беше най-голямото ни търговско пристанище и отново ще бъде. След като бъде завършен, сигурен съм, че ще стане по-голям и дори по-хубав.
— Маркус, получих съобщение от император Нерон. Той преразглежда значението на Британия за империята. Обсъжда оттеглянето на всички римски войници от тази земя, която смята да върне на келтите. Страхува се, че никога няма да успее да ги завладее.
— Това ще бъде огромна грешка, Юлиус. Последният прокуратор бе всъщност един спекулант. Когато убиваше затворници, присвояваше имуществото им. Може би печалбите от среброто и робите са откривали и пътя към неговия джоб.
— Страхувам се, че е било точно така, Маркус. Сега трябва да убеждавам Нерон, че тази страна има всичко: оловни мини, желязо, бронз, дървен материал. Дори злато, за да прави свои собствени монети! Полята са много плодородни, отглеждаме жито за храна на населението и легионите, а ни остава и за износ. Стопанството в селата е много добре организирано и се поддържа от значителна рибна промишленост.
— Тази страна се развива — съгласи се Маркус. — Информирал ли си Нерон за това?
— Ad nauseam17 — оплака се Юлиус.
— Сигурно получава негативни доклади от други източници — реши Маркус.
— Знам, че ще помогнеш, Маркус. — Двама роби започнаха да ги масажират с масло и да стържат кожата им, но прокураторът не се разсея от темата, която обсъждаха: — Сигурен съм, че мога да бъда откровен с теб, Маркус, защото мислим по един и същ начин. Мисля, че причината е Паулинус. Начело на армията не стои подходящият човек. Зная, че е готов да потуши всички бунтове на келтските племена, но той изби доста от тях, вместо да бъдат изпратени в Рим като роби. Сега систематично унищожава друидите.
— Мисля, че когато разрушаваме свещените места на друидите и избиваме свещениците им, настройваме местните племена да се противопоставят все повече и повече — отбеляза сухо Маркус.
— Когато Клавдий беше начело на армията, живеехме в мир. Британците имаха желание да станат римски граждани. Възприемаха нашите тоги, говореха на латински, строяха магазини и в резултат на това животът на всички започна да се подобрява. Това се виждаше от заявките за луксозни стоки.