В ужасяващо очарование тя ги наблюдаваше как обикалят около плячката. Бавно започна да осъзнава, че кучетата само хапеха глигана по ушите и внимателно избягваха опасните му зъби. Явно псетата бяха добре обучени да пазят глигана, така че той да не може да избяга в гората. Тяхната задача бе да го задържат на открито. Накрая успяха да го повалят на земята, като го нападнаха от двете страни.
Маркус се хвърли върху него и сграбчи зъбите му, за да не може да го набоде. Полудял от гняв, глиганът се бореше като всяко диво животно, чийто живот беше застрашен. Даяна беше сложила ръка на гърдите си. Чувстваше, че сърцето й всеки момент ще се пръсне. Вече не се страхуваше нито за себе си, нито за кучетата. Цялата й загриженост бе съсредоточена върху Маркус. Голите му ръце и крака вече бяха окървавени и тя се страхуваше, че всеки момент може да бъде наранен тежко. Сърцето й биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Накрая припадна. Обичаше го толкова много, че не можеше да понесе да го гледа така наранен и кървящ!
Глава 21
Докато Маркус се бореше с глигана, лицето и огромните мускули на голите му ръце заблестяха от пот, после потта и кръвта се смесиха. Невероятно, но силите на глигана намаляха и Маркус успя да свали въжето от колана си и да завърже задните му крака. После омота въжето около зъбите му и придърпа главата към предните крака. По този начин глиганът беше напълно неподвижен. Остави го на земята и пресичайки поляната, се насочи към Даяна, усмихнат доволно.
— Но ти не го уби! — обади се поразена тя. Усмивката му изчезна.
— Разочарована ли си?
— О, Маркус, не разбира се! Това е най-смелата постъпка, която съм виждала. — Тя протегна ръце и той я свали от кобилата.
— Целият воня! — предупреди я Маркус. — Миризмата на дивото прасе е отвратителна.
— Не ме интересува! — тя се хвърли към него и той трябваше да я хване. — Толкова си безразсъден! Сърцето ми спря да бие, изплаших се за теб.
Той натири кучетата след кобилата, а двамата седнаха на един дънер, за да може Маркус да си поеме дъх:
— Нямаше да се оправя без кучетата — обясни той. — Обучавал съм ги да нападат само ушите, за да не нараняват свинята. Водя ги в крепостта. Там има голям свинарник, където ги храним. Това тук е малка женска.
— Малка? — повтори Даяна удивена.
— Мъжките са много по-големи, но не толкова ценни.
— Правилно ли чух, Маркус Магнус? Наистина ли признаваш, че женската е по-ценна от мъжкия?
Той й се усмихна и се протегна да заглади непокорна къдрица зад ухото й.
— Необходими са само един-двама мъжки, за да заплождат десетина женски и после да отглеждат малките.
— Какво става с мъжките?
— Изяждаме ги, разбира се. — Взе брадвата от седлото и направи временно прикритие от клони, а после затъкна в земята няколко остри кола и обясни: — Не искам вълците да се доберат до него, докато срещнем следващото прасе.
— Вълци ли? — извика Даяна, като се надяваше, че той се шегува. Когато видя, че е абсолютно сериозен, добави: — Защо не вземем глигана с нас. Желанието ми за лов бе напълно задоволено.
— Сигурна ли си, че твоите средновековни рицари биха спрели след първия?
— Сигурна съм, че биха спрели, Маркус.
Той се захили.
— Това е още една причина, поради която аз не мога да спра, докато не ги надмина.
Сърцето й се разтуптя още по-силно, когато разбра, че той прави всичко това, за да я впечатли. Всъщност той я ревнуваше от „нейните средновековни мъже“, както ги наричаше. Маркус Магнус нямаше защо да се притеснява. Той щеше да засенчи който й да е мъж от всяка епоха. И тя щеше да му го каже, но не сега, а довечера в леглото, където Даяна можеше да го възнагради за храбростта, за силата и изпитанията извън неговия дълг.
Когато ловът най-после свърши, излязоха от гората с три глигана. Двата женски бяха привързани към товарния кон, а Маркус бе преметнал мъжкия през раменете си. Ромул и Рем, уморени се влачеха след тях. Когато малката ловна дружина приближи вилата, Даяна с голямо удоволствие наду ловния рог. Въпреки че ловът не бе това, което си бе представяла, разбра, че никой лов, в което й да е историческо време, не би могъл да надмине това, което бе изпитала до великолепния римски генерал. В този момент не би заела мястото на Клеопатра или дори на самата Кралица дева!
През следващата седмица Маркус водеше Даяна със себе си из целия град, когато отиваше да провери напредъка на различните проекти за развитието на селището и околностите. Движеха се по римския път, който беше продължен покрай брега. Даяна знаеше, че след Бат са Бристол и големият канал на Бристол, който Маркус наричаше Сабрина Естуари21. Стигнаха до разклонението, което водеше на североизток.