— Робин, това копеле щеше да те промуши, ако не бях ти се притекла на помощ.
— Да, така е — съгласи се той и дълбоко въздъхна. — Но никога не бих разменил живота си за твоя, Кет.
— Твоят е скъпоценен — с болка в гласа отвърна тя.
— О, не. Вече си омъжена и най-сетне трябва да престанеш с безобразията. Представи си, какво би станало, ако този негодник те бе убил! — той докосна гърлото на момичето и показа пръстите си, с полепнали по тях капчици кръв, потекла от малката раничка.
Тръпка на ужас премина по тялото й.
— Е, все още съм жива.
— А нашите пленници? Трябва ли да съсека всички тях? Ако ги пусна, ще раздрънкат навсякъде за това, което са видели. А те разпознаха жената в зелена туника.
— Може би трябва да поговоря с тях. Възможно е да се присъединят към хората ти. Принц Джон няма особено да се зарадва, когато ги види да се връщат без скъпоценния си товар.
— Може и да си права — Робин се бе опитал да я слуша внимателно, но мислите му бяха другаде.
— Защо не си ми разказвал за нея? — тихо попита тя.
— Няма нищо за разказване. Ричард тъкмо се бе възкачил на трона, когато Мариан и аз се влюбихме. Тогава кралят поде кръстоносния си поход. Веднъж бях свидетел, как един от приближените на Джон едва не обезглави някакъв селянин, който бе убил елен. За да спася бедния човечец, трябваше да убия негодника и тогава се роди легендата. Много хора ме смятаха за разбойнически главатар, а влиянието на Джон растеше… — той сви рамене. — Може би съдя Мариан не съвсем справедливо. Баща й бе дребен саксонски земевладелец. Малко преди смъртта си той я повери под опеката на Джон Плантагенет. Навярно е считал това за разумна постъпка или тя сама го е пожелала, не зная. Във всеки случай тя развали годежа.
— А преди малко те заплю — гневно подхвърли Кет.
— Винаги съм презирал законите, както и ти. Защо още не си се отправила към къщи?
Тя не отговори. Конски копита изтрополиха по каменния път и двамата се обърнаха. Сребърния меч се връщаше без хубавата Мариан.
— Не се безпокой, Робин, оставих момичето при твоя приятел, добрия монах. И мисля, че тя междувременно свикна с мисълта, че ще трябва да прекара известно време в гората. А сега ще откарам госпожица Зелени ръкави у дома.
— Не! — възпротиви се Кет. — Не мога да се върна в къщи, Робин. Не и сега. Когато тези мъже проговорят…
— Те няма да проговорят — прекъсна я Сребърния меч насред думата.
— Но…
— Нашите пленници няма да напуснат гората. Тези дванадесет рицари искат да поживеят още известно време и затова ще се присъединя към хората ти, Робин. Ако предадат нея, загубен си и ти, това им е добре известно. Ела сега, Кет. Нека ти помогна да се качиш.
Отчаяна тя се обърна към братовчед си.
— Робин, аз…
— Трябва да направиш каквото ти казва, Кет.
Тя се приближи към черния като катран жребец.
„Значи едно предателство спрямо мен, би било и предателство спрямо Робин? Знае ли той всъщност, че най-добрият му приятел, благородният Сребърен меч, безскрупулно ме предаде?“
Сребърния меч безмълвно обви ръка около кръста й и я вдигна на седлото.
„Навярно Робин ще се възпротиви“ — мислеше си тя, но братовчед й гледаше по посока на лагера и дори не се сбогува с тях. Той сякаш дори не забеляза, че жребецът сви от пътя по една тясна горска пътечка.
— Разполагам със собствена кобила — хладно обясни тя.
— Тя е избягала — отвърна Сребърния меч. — Навярно скоро ще я намерим.
— Мога да се прибера и пеш.
— Възможно е, но не бива да рискуваме.
— Да бе останал при чаровната госпожица Мариан! — изфуча тя.
Внезапно враният жребец се закова на място.
— Струва ми се, че ревнуваш.
— А на мен ми се струва, че непрестанно се възползваш от изкуството си да прелъстяваш.
Усмихнат, той скочи от седлото и я придърпа в обятията си. Кет се ужаси от самата себе си, тъй като разбра, че наистина е ревнувала от момичето.
— Само ако знаеше, как ме омагьосваш… — тихо призна той. — От първата ни среща насам, ден и нощ мисля за теб.
Тя гневно се опита да го отблъсне.
— Защо тогава ме изпрати да стана пленница на Монджой?
— Исках да знам, че си в безопасност.
— И да получиш възнаграждението си от Монджой? — саркастично попита тя. — Възнаградени ли бяха поне малко усилията ти? — близостта му я безпокоеше. Колко много приличаше на Дамиан. Не само на ръст, а и по заповедническото, предизвикателно държание…
— Възнаграждението си получих през онази нощ — дрезгаво отвърна той.
— Пусни ме! — прошепна тя.