След час, така както й бе наредено, тя бе готова за път. Подчиняваше се само по една единствена причина — тъй като нито за миг не се съмняваше, че съпругът й би могъл да изпълни заплахите си и да я върже на коня. Междувременно се бе отказала от мисълта да избяга в гората. Дори и съпругът й да не успееше да я открие, това щяха да сторят Робин или Сребърния меч, които щяха да я върнат обратно при графа.
Тя мило се сбогува с гостите, рицарите и прислугата. За чуждите очи всичко в брака й трябваше да изглежда наред. Възнамеряваше по време на пътуването към замъка Клифърд да се отнася радушно със съпруга си.
Никой от свитата не биваше да узнава за конфликта помежду им.
Вече на седлото на сивата си кобилка, Кет узна, че обстоятелствата налагат графът да остане още известно време в замъка Ур. Механизмът на подвижния мост бе излязъл от фугите си и Монджой искаше лично да присъства на поправката. Кет седеше между Мари и заместника на Дамиан, изключително вежливият млад сър Джеймс Къртни, които също бяха възседнали конете си. Хауърд приближи тичешком и съобщи за развоя на събитията.
— Лорд Монджой каза, че ще тръгне рано сутринта, госпожо, а вие трябва да се отправите към Клифърд.
— Когато в замъка ми има проблеми, трябва да бъда тук, Хауърд.
— О не, госпожо. Лорд Монджой настоява да тръгнете веднага.
„По дяволите това копеле“ — помисли си тя, но не даде израз на чувствата си. Междувременно добре бе опознала мъжа си, за да знае, че всяка съпротива би била безполезна.
— Добре Хауърд, тогава пожелай „лека нощ“ на лорд Монджой от мое име.
— Той нареди да ви предам, че болезнено ще му липсвате и едва ще понесе дългата раздяла.
Кръвта нахлу в главата на Кет и тя изпита желание да се сбогува лично със съпруга си, за да успее да му каже това-онова. Без нито дума повече тя подкара кобилката си по пътя. Мари и сър Джеймс яздеха след нея, следвани от ескорта, състоящ се от десетима въоръжени мъже.
Бързо се спусна мрак. Заради товарните животни, носещи багажа, Кет и спътниците й не напредваха особено бързо. При други условия, възползвайки се от някой бърз кон, човек можеше да измине разстоянието между двата замъка за по-малко от час. Но тази нощ ездата продължи сякаш цяла вечност.
— Навярно не бе особено умно да се предприема подобно пътуване още през нощта — рече сър Джеймс високо вдигнал един факел. — Из тези гори…
— О, тук сме в безопасност — бързо отвърна Кет.
— Допускам — съгласи се той.
Кет сбърчи чело. Тя лично не изпитваше никакви опасения заради разбойниците, но сър Джеймс, подобно на господаря си, се числеше към нормандските аристократи. Имаше ли той основание да се опасява от нападение? Навярно не. Сребърния меч бе спасил момичето, за да го предаде на Монджой, а освен това бе другар на Робин Худ. Робин ни най-малко не бе притеснен, научавайки за женитбата на Кет и Монджой, напротив, изглежда дори се зарадва. А щом нямаше нищо срещу Монджой, това важеше и за всичките му хора. Както винаги и тази нощ разсъжденията й не играеха особена роля. Тя бе уморена и подтисната и докато яздеше, неволният световъртеж се завърна отново, но Кет все още таеше надежда, че бременността й ще се окаже напразно притеснение.
— Госпожо, замъкът Клифърд е пред нас — прекъсна мислите й Джеймс и тя дръпна юздите на кобилката. Замъкът на Монджой се извисяваше — висок и несъразмерен, по-голям от замъка Ур, но без защитен ров около каменните стени. На лунната светлина четирите главни кули изглеждаха неприветливи и непревземаеми.
Кет често бе виждала този замък, но никога не бе допускала, че един ден ще живее в него. Те отново подкараха конете и вече пред заключената порта сър Джеймс извика на стражите.
Портата веднага се отвори и отвътре се появиха няколко рицари, носещи цветовете на Монджой, които поздравиха новопристигналите.
В този късен час гостите бяха посрещнати само от някои обитатели на замъка, които любопитно зяпаха Кет. Няколко прислужници, носещи слама или ведра с прясна студена вода към разположените по протежение на стената помещения, в които живееха, се поклониха почтително, усмихвайки се срамежливо. Приятно изненадана, Кет отвърна на усмивките им. Не бе очаквала подобен дружелюбен прием.
Изглежда замъкът изобщо не бе толкова лош, колкото тя си мислеше. Липсваше му само едно — таен проход, който да извежда на свобода…
Сър Джеймс продължи напред към широкия вход на северната кула. Той скочи от седлото, помогна на Кет да слезе от коня, а едно малко беззъбо момченце пое юздите на кобилката. Младата жена му благодари и бе въведена от младия управител на замъка на Монджой в една огромна зала. По стените блестяха доспехи и оръжия за рицарски турнири. Изящни гоблени закриваха тесните отвори върху отсрещната стена, през които стрелците от Клифърд изстрелваха стрелите си. Върху застлания пред камината персийски килим се бяха разположили дузина размахващи опашки кучета, които с тихо скимтене поздравиха новата си господарка и добре познатия им сър Джеймс.