Предната вечер Дамиан бе твърдо решен да държи съпругата си далеч от тайния проход и да предотврати нови опасни авантюри от нейна страна. Сега си задаваше въпроса, дали е постъпил правилно, въпреки че сър Джеймс знаеше коя е госпожица Зелени ръкави, както и кой се крие зад легендарното име Сребърния меч и навярно щеше да държи господарката си под око. Въпреки това Дамиан се безпокоеше. През изтеклата нощ почти не бе мигнал, изпитвайки болезнено липсата на Кет. Междувременно толкова бе свикнал да усеща в леглото до себе си топлото й тяло, копринената коса. Ако й се случеше нещо…
Не възнамеряваше да се домогва до любовта й. Момичето бе твърде своенравно и инатливо и както само бе подчертало — то не бе Алиса Олбрайт.
Не, тя бе Катрин. Госпожица Зелени ръкави. Неговата съпруга. И от онази нощ, когато на крепостната стена бе използвала меча си срещу Монджой, досега тя бе успяла да оплете сърцето му. Дамиан все още обичаше Алиса, това никога нямаше да се промени, но тази любов винаги е била нежно, деликатно чувство, което понякога навярно се притъпяваше, докато винаги, когато мислеше за Кет, в душата му се надигаше бурна страст.
Изпитваше непреодолимо желание да я докосва, само след няколко часа раздяла, да чува музикалния глас и смеха й, да наблюдава нейната изящна походка, да прегръща прелестното й тяло и да лежи до нея… Колко безкрайно дълга бе тази нощ без Кет, а утрото още по-дълго. Но сега мостът бе наред и Дамиан можеше да препусне към замъка Клифърд. Не искаше да се обременява с голям ескорт и взе със себе си само няколко рицари, за да може да се придвижи възможно най-бързо.
Отправяйки се към моста, Дамиан дочу приближаващ тропот от копита. Тъй като стражите не го бяха предупредили за приближаването на конника, това можеше да бъде само някой от хората му. Дамиан се извърна, позна сър Джеймс и сърцето му се качи в гърлото. Изглежда нещо не бе наред.
Джеймс дръпна юздите на коня си, скочи от седлото и падна на колене.
— Господарю! Простете ми! Аз се провалих…
— Какво е станало по дяволите? Госпожа Катрин…
Младият рицар вдигна отчаян поглед към господаря си.
— Тя е изчезнала.
— Изчезнала? — Дамиан сви дланите си в юмруци. Какъв глупак се бе оказал. Не биваше да я изпуска от погледа си. — Кога?
— О, господине… — с треперещ глас поде Джеймс.
— Станете, човече, и просто ми разкажете какво се е случило!
— Тя ни се изплъзна…
— Мили Боже, моите рицари, които са се сражавали с диви езичници, не са в състояние да опазят една жена?
Сър Джеймс не бе свикнал да вижда графа дотолкова не на себе си от гняв. Дамиан наистина притежаваше буен нрав, но здравият му разум обикновено надделяваше.
— Простете, господине — защитаваше се младият рицар — мисля, че при дадените обстоятелства и сам вие не бихте могъл да сторите нещо повече.
— Гръм и мълния! — прогърмя гласът на Дамиан, графът заплашително пристъпи към Джеймс, след което обаче въздъхна и обузда гнева си, тъй като се видя принуден да даде право на младия човек. — Не упреквам вас, Джеймс, а единствено себе си. Сам трябваше да се досетя.
Загрижен, сър Джеймс поклати глава.
— Не бихте могли да предвидите станалото.
— Разкажете най-сетне какво се е случило!
— Междувременно и останалите рицари се бяха завърнали от похода с някои от новите ви придобивки от Ориента.
Дамиан недоумяващо повдигна вежди.
— И?
— Към тях спадат и няколко чудесни арабски жребци, един стар чудак на име Ари и едно още по-странно момиче, което се казва Аффа.
— О, небеса! — простена Дамиан. — Тази жена не е моя! Тя бе подарена на Ричард!
— Аз сам не знаех за пристигането й. А когато научих, тя вече се бе представила на госпожата — във вашата спалня. Този Ари направи опит да обясни на Катрин как стоят нещата, но…
— Тя просто така избяга… още вчера вечерта?
— Не. Показа се учудващо спокойна. Много дълго разговаря с Аффа, уверявайки я, че е добре дошла в замъка Клифърд, към който тя самата не проявявала никакъв интерес. След това напусна спалнята ви, търсейки някоя друга. Доколкото бе по силите ми, аз също говорих с нея, уверявайки я, че не знаете нищо за момичето. Уверявах я, че веднага ще изхвърля момичето, но госпожата ми забрани. Тя бе много деликатна и обеща да обсъди проблема с вас. След това изяде приготвената й вечеря, правейки мили комплименти на цялата прислуга. Наистина бе изключително дружелюбно настроена… до тази сутрин.
— И после?
— Тогава пристигна лорд Моргън, който питаше за вас. Казах му, че сте бил задържан в замъка Ур и той ме натовари да ви предупредя, че принц Джон не е на себе си от гняв заради Мариан…