— Мариан?
Прекъснат от Дамиан, сър Джеймс с облекчение си пое дъх.
— Госпожица Мариан от Уилтшър, някогашната любима на Робин. Тя е била отвлечена в гората…
— Да, да — отново нетърпеливо го прекъсна Дамиан. Значи Робин бе задържал момичето при себе си. Това трябваше да се очаква. Обичаше я не по-малко от преди и ако можеше да се вярва на видяното, чувствата му не бяха несподелени.
Джон й е описал с какво се занимава годеникът й, така че съвсем обяснимо Мариан е била настроена срещу Робин.
Яздейки с нея към горския лагер, Дамиан бе изслушал обясненията й и у него се бе създало впечатлението, че Мариан дълго ще съжалява за раздялата и за това, че се е усъмнила в любимия си. Но сега, когато Кет бе изчезнала, Дамиан нямаше време да се занимава с тях двамата.
— Принцът сбира войска, която да претърси цялата гора — продължи Джеймс — и се надява да си възвърне отнетите му от Робин съкровища.
— Кет изчезна след като научи това, нали?
— О Боже, можех да се досетя. Но както вече ви казах, въпреки случилото се госпожата изглеждаше съвсем спокойна. Тази Аффа изглежда дори я забавляваше.
О не, в никой случай не е била развеселена, а гневна и вече кове планове за отмъщение… Така или иначе Дамиан трябваше да я открие. Навярно щеше да се опита да открие Робин и за пръв път Дамиан се надяваше, че тя ще успее да го стори. Преди да я срещнат хората на Джон…
— Кога забелязахте изчезването на Кет, Джеймс?
— Няколко минути преди да препусна насам. Заповядах на хората ни да претърсят целия замък, но това е безсмислено. Госпожа Катрин е взела сивата си кобила от обора.
Дамиан поклати глава.
— Няма да я открият в замъка. — Той се извърна към мъжете, стоящи на другия край на моста и извика: — Коня ми! Бързо!
— Ще дойда с вас — примоли се Джеймс.
— Не, сам ще се придвижа по-бързо. Останете тук. Може би тя ще се върне в собствения си замък.
Един паж доведе Луцифер, изпитания боен кон. Без нито дума повече, Дамиан се метна на седлото, махна на сър Джеймс и пришпори коня.
Кет не изгуби нито минута. Без да се съобразява с евентуални преследвачи и с други опасности, тя се обърна към първият от хората на Робин, когото успя да открие — Хемлън, някогашен дървосекач от поречието на Уилоу, който отлично умееше да върти брадва, но като всички останали хора на Робин и той бързо се бе научил да си служи с лък и стрела.
След кратък разговор с госпожица Зелени ръкави той я уведоми, че била на верния път към лагера. Кет отново пришпори кобилката, препускайки покрай мъже, които слети с дърветата, мълчаливо бдяха сред сенките на гората.
Все още никой не бе по следите й. Пълна със задоволство тя се поздрави с успешното бягство. Бе пристъпила към действие изключително умело. Въпреки гнева си бе скрила чувствата и намеренията си зад непроницаемо и спокойно изражение. Как се осмеляваше Дамиан да я води в замъка където живееше любовницата му? С най-голямо удоволствие би сграбчила малката черноока повлекана и би оскубала и последното косъмче от главата й, но преди да успее да се нахвърли срещу момичето, на вратата се появи забележителна фигура на арабин в диплещо се на вълни бедуинско наметало. Лицето му изглеждаше прастаро и същевременно без възраст, погледът — меланхоличен и мъдър. Той размени няколко думи с очевидно гневната Аффа на родния им език, след което дълбоко се поклони пред Кет.
— Тя моли за прошка и искрено се разкайва. Помислете за едно, госпожо — тя не разбира вашия начин на живот. Наистина й бе казано, че лорд Монджой се е оженил за една влиятелна графиня, но смяташе… — той замълча обезпокоен.
Кет любопитно го разглеждаше, след което хвърли бегъл поглед към момичето.
— … че би могла да посее раздор помежду ни.
— Точно така, госпожо.
Аффа извика гневно и хвърли по него една красива керамична ваза, която се пръсна на парченца. Кет учудено повдигна вежди, на което арабинът отвърна:
— Тя каза, че аз „старият козел“ трябва да си вървя.
— О… — въпреки гнева си Кет бе леко развеселена. Сърцето й се свиваше при вида на тази тъмноока красавица. Значи така лорд Монджой, прочутият воин на краля, бе прекарвал нощите си в пустинята… Ден след ден тя страдаше от угризения на съвестта, горчиво съжалявайки за онази нощ със Сребърния меч, който би могъл да е бащата на нейното дете. А сега стоеше пред тази жена!
Междувременно половината обитатели на замъка се бяха втурнали нагоре по стълбата, за да видят какво означава този вик. Пръв в стаята задъхан влетя сър Джеймс, който зяпна от учудване. След това рицарят се хвърли на колене пред Кет, хващайки ръката й.