— Госпожо, простете ми! Не знаехме и дори не сме предполагали, че някой би могъл да се осмели да влезе в тези покои! Кълна ви се, най-малко от всички лорд Монджой…
— Моля, станете, сър Джеймс! — дружелюбно му се усмихна тя. — Значи смятате, че съпругът ми не познава тази жена?
Бедният, луничав Джеймс! Лъжата не би го спасила, тъй като лицето му пламна.
— Дали я познава? Аз… ех…
Кет погледна към вратата, където напираше обезпокоената прислуга.
— Мили Боже, за какво е цялото това вълнение? Предполагам, че не сте сторили нищо нередно. Джеймс, наредете да изнесат нещата ми от тук, ще си потърся друга стая.
— Аффа няма да остане — увери я управителят.
— Не бих я посъветвала да го стори — тихо отвърна Кет. — Но независимо от това, не мога да остана да спя тук. Моля, не се безпокойте, сър Джеймс, вината не е ваша. Ще говоря за това с лорд Монджой.
Последвана от голяма част от прислугата, тя изчезна по коридора и си намери хубава удобна стая. Все още не знаеше как да се държи. Едно бе сигурно. Възнамеряваше да използва създалата се ситуация в борбата с Монджой. И най-напред й се стори важно да се овладее и създаде впечатление, че е напълно спокойна. Надяваше се, че ще успее.
Нощта бе истинско мъчение. Унижението, да завари в този дом любовницата на съпруга си, не я измъчваше толкова, колкото бушуващата в гърдите й ревност. Дори само мисълта, че това момиче с бадемови очи можеше да е имало същите интимни отношения с Дамиан като нея… И навярно опитната арабка можеше да му предложи много повече. Този страх измъчваше Кет най-болезнено, въпреки че на карта бе заложена честта й.
Тя изпрати да повикат Аффа и изслуша историята й за това, как момичето е било подарено на Ричард, но много повече е допаднало на лорд Монджой. Повече от това тъмнооката красавица не успя да разкаже, защото се появи Ари, настоявайки да я отведе. Аффа предизвикателно отметна дългата си черната коса на гърба и отвърна, че само лорд Монджой може да я изгони от замъка. Кет многозначително се усмихна. Тя щеше да се погрижи за това. Само че по-късно. Тя заповяда на сър Джеймс да настани някъде момичето, но не в господарските покои.
След това още известно време остана с Ари, който бе изключително обаятелен. Той й разказа за видението, явило му се преди много време.
— Казах на лорд Монджой, че ще се ожени за вас и при вида на златните ви коси разбрах, че пророчеството се е сбъднало.
Кет напрегнато попита:
— Какво още видяхте?
— Скупчват се буреносни облаци. Големи опасности дебнат в нощта. Госпожо, трябва да се пазите, а също и лорд Монджой.
— Това ли е всичко, което виждате?
Той поклати глава.
— Въоръжени мъже, мечове и пики… дъжд от стрели…
— Война? — обезпокоена попита тя.
— В най-добрия случай голяма битка. — Ари я гледаше изпитателно. — Преди бях видял нещо, което сега изчезна. Или още е там, но забулено в мъгла. Не мога да го различа съвсем точно…
— И какво е то?
Ари само поклати глава и дълбоко се поклони.
— Вие сте чудна жена — промърмори той, след което напусна стаята.
Думите му се сториха странни на Кет, но скоро престана да мисли за тях, почти изцяло овладяна от вихъра на чувствата си. Наранени бяха не само гордостта и честта, но също и душата на момичето.
На сутринта лорд Морган съобщи, че принцът е наредил да се претърси за разбойници цялата гора и отчаянието на Кет бе изтласкано на заден план от нова грижа. На всяка цена трябваше да предупреди Робин, а освен това се чувстваше в правото си да напусне замъка Клифърд. Винаги можеше да обясни на Дамиан, че не е можела да остане под един покрив с неговата любовница.
Със спокоен глас увери лорд Морган, че съпругът й по най-бързия начин ще бъде уведомен за създалата се ситуация. След това с високо вдигната глава се насочи към оборите, за да изведе кобилката си Елиша и с нея да напусне замъка. Никой не я бе спрял.
Сега Кет препускаше към лагера на Робин, състоящ се от няколко колиби, маскирани в цветовете на гората. Няколко мъже седяха и остреха стрелите си, приготвяха за обяд диви птици, шегуваха се и се смееха. Някой дрънкаше на лютня груба песничка.
Когато я съзряха, всички изоставиха заниманията си и започнаха да й махат. Малкият Джон, големият като мечка мъж, приближи тичешком.
— Госпожо Катрин, идвате в гората без маскировката си! Това е опасно и доста неразумно от ваша страна.
— Нямах време да се преобличам. Робин трябваше да узнае колкото е възможно по-бързо, че принцът му е ужасно ядосан. Навярно заради Мариан. Очевидно е очаквал да получи за нея солидна сума от някой богат барон. И без съмнение не е на себе си от гняв, заради изгубените скъпоценности. Сега възнамерява да претършува гората с огромна войска. Робин трябва да се подготви и колкото е възможно по-скоро да освободи Мариан. Истинска лудост бе да взема дамата за заложничка. Къде всъщност е той?