И лекият ефирен аромат на смолата, мирисът на сок от лиственица, миризмата на кръв, разчоплена с човешка брадва, се вдишва като онзи далечен мирис на детството, мириса на тамян.
Цифрата е поставена и ранената лиственица пази този знак под огъня на вятър и слънце, знака, който отвежда от затънтената тайга до големия свят — през просеката до най-близкия статив, до картографския триножник на върха на планината, където ямата под статива е затрупана с камъни, скрили мраморната дъска, на която са изчегъртани истинските дължина и ширина. Този запис изобщо не е правен с графитен молив. И по хилядите нишки, плъзнали от този статив, по хилядите линии от метка до метка, ние се връщаме в нашия свят, за да помним вечно живота. Топографското управление е управление на живота.
Но не само топографът е длъжен да ползва графитен молив в Колима.
Освен управлението на живота тук има и управление на смъртта, където също е забранен химическият молив. Инструкцията на „архив номер 3“ — така наречения отдел за регистрация на смъртните случаи сред затворниците в лагера — гласи: над левия глезен на мъртвеца трябва да се завърже етикет, шперплатов етикет с номера на личното му досие. Номерът на личното досие трябва да е изписан с обикновен графитен молив — не с химически. Изкуственият молив и тук пречи на безсмъртието.
Да се пита човек за какво изобщо се прави това — в очакване на ексхумация? На възкресение? На пренасяне на тленните останки? В Колима е пълно с безименни братски могили, където са стоварени купчини без каквито и да било етикети. Но инструкцията си е инструкция. Теоретично погледнато всички гости на вечно вкочанената земя са безсмъртни и готови да се върнат при нас, за да им свалим етикетите от левите глезени и правилно да преподредим познанства и роднинства.
Само да гледат да надпишат етикета с обикновен черен молив. Номерът на личното досие няма да се измие от дъждове, подпочвени води или пролетни води, които да помръднат вечния лед на земята, понякога отстъпващ на лятната топлина и издаващ своите подземни тайни — но само част от тези тайни.
Личното досие, формулярът, е паспортът на затворника, снабден със снимки в профил и анфас, с отпечатъци от десетте пръста и на двете ръце, с описание на особените белези. Служителят от регистратурата, сътрудник на „архив номер 3“, е длъжен да състави смъртен акт на затворника в пет екземпляра с отпечатъци от всичките му пръсти и с данни за това дали са му извадени златните зъби. За златните зъби се съставя отделен акт. В лагерите това се прави откакто свят светува и никой в Колима не се чудеше на съобщенията за изважданите в Германия зъби.
Държавите не искат да се лишават от златото на мъртъвците. Лагерните, затворническите учреждения от край време съставят актове за извадени златни зъби. Трийсет и седма година даде на следствието и на лагерите много хора със златни зъби. За тези, които умряха в забоите на Колима — не им излезе дълъг животът — златните зъби, извадени след смъртта им, бяха единственото злато, което те дадоха на държавата в златните забои на Колима. На грамаж в протезите им имаше повече злато, отколкото те бяха изровили, изгребали, избили с кирка в колимските забои през краткия си живот. Колкото и да е гъвкава науката статистика — тази страна на нещата едва ли е изследвана.
Пръстите на мъртвеца трябва да са покрити с печатарско мастило и запаси от това мастило — то твърде много се разходва — си има всеки служител на „регистратурата“.
Затова се режат ръцете на убитите бегълци — за да не се мъкнат телата; две човешки длани във военната чанта са много по-удобни за носене от цели тела, трупове.
Етикетът на крака е белег за култура. Андрей Боголюбски1 не е имал такъв етикет — наложило се е да го разпознават по костите, като се припомнят изчисленията на Бертийон2.
Ние вярваме в дактилоскопията — това нещо никога не ни е подвеждало, колкото и престъпниците да си обезобразяваха върховете на пръстите, като ги обгарят с огън, с киселина, като се нараняват с нож. Дактилоскопията не ни е подвеждала — нали човек има по десет пръста — нито един от криминалните не се решаваше да си обгори всичките десет.
Ние не вярваме на Бертийон — шефа на френското следствие, бащата на антропологическия принцип в криминологията, където истинността се установява със серия замервания, със съотнасяне на частите на тялото една към друга. Откритията на Бертийон стават най-много за художници, за живописци — разстоянието от върха на носа до месестата част на ухото нищо не ни разкрива.
1
Андрей Боголюбски (1111–1174) — руски княз, син на основателя на Москва Юрий Долгорукий. — Б.пр.
2
Алфонс Бертийон (1853–1914) — френски криминолог, основател на съдебната антропометрия и на лаборатория за идентификация на престъпници. — Б.пр.