„Ето това — каза си Джеферсън — сигурно е докарано от магазина на «Гудуил»31 в Солт Лейк Сити, когато парите на данъкоплатците за черна кожа са се изчерпали.“
— Затвори вратата, Ванс — Бийл се намести на въртящия се стол зад бюрото. Обърна се към Итън и Джеферсън и им посочи креслата отпред. — Седнете, моля! Тук достатъчно прохладно ли е според вас? Може още да намаля температурата, ако желаете.
— Не съм от ледена планета — обади се Итън.
— О… добре. Ами… твоите очи… са студен цвят.
Деримън седна на дивана, кръстоса крака и се приготви за изненади, понеже нямаше представа какво иска Бийл от тези двамата, като изключим заявлението, че президентът бил „любопитен“ да се види с тях.
— Имаме плодов сок — продължи Бийл. — Ябълка и портокал. Бих ви предложил нещо по-силно, но се налага да пестим запасите… — последното се отнасяше за Джеферсън.
— Имате ли кафе? — попита Итън. След това размисли, че може би не беше добра идея да пие повече и да бъде принуден да изхвърли в президентската баня излишната течност. Просто не му се струваше правилно. — Всъщност не, няма нужда, нищо не искам.
— Добре — Бийл се облегна в креслото си и се взря в тавана, сякаш вниманието му бе привлякло нещо особено важно там, горе. Изглеждаше, че се отнася право пред очите им, и Джеферсън се принуди да проследи погледа на събеседника им, за да види дали не оглежда някой паяк и не е очарован от паяжина, която се люлее напред-назад под полъха от въздухоотвода на тавана.
— Съжалявам, замислих се — обясни президентът, връщайки се в настоящето. — Джеферсън Джерико. Да. Помня те. Трябваше ми известно време да се сетя. Нали знаеш… напоследък имам много работа, разбираш как е.
— Така е.
— Но няма да се проснем и да измрем просто ей така — допълни Бийл. Лявото му око започна да потрепва — тик като вълнички в спокойно езеро. Вдигна ръка и несъзнателно или не, потри виновното място, сякаш да го накара да спре. — Твърде много жертви дадохме вече. Смели мъже и жени, които се сражават за нас. И децата… те също измираха. Смятате ли, че нацията трябва да се предаде, да се свие и да умре? Тогава… защо правим всичко това?
— Много сме далеч от това да се предадем — заяви Деримън.
— Да, така е. Връщаме си градовете. Чухте обръщението ми, нали?
Джеферсън кимна предпазливо.
— Докладите, които получавам… там навън има хора… не войници, просто обикновени цивилни… които отвръщат на огъня. Благодаря на Господа, че си имат оръжия, и преди две години никога не бих го казал, но благодаря на Бога, че някои хора знаят как се правят бомби.
— Така си е — съгласи се Джеферсън.
— В крайна сметка ще спечелим. Мъглявите и горгоните… те не могат да ни смажат. Ще ви издам една тайна. Върху нея се работи даже докато си говорим. Да им кажа ли за бак-бомбите, Ванс?
И Итън, и Джеферсън видяха, че лицето на Деримън се помрачи. Макар да запази мълчание, момчето можа да познае какво предстои, понеже съзнанието на президента беше като развято парцаливо знаме, пълно с дупки.
— Ако желаете — отвърна Деримън с едва чут глас.
— Бак-бомбите се сглобяват в Кентъки. В пещерите — обясни Бийл, втренчен в Джеферсън. — Когато проектът завърши, ще разполагаме с няколко хиляди бройки. Става дума за бактериална война. Ще пуснем тези бомби върху крепостите на горгоните и мъглявите. Обикновени земни бактерии, безвредни за нас, понеже сме свикнали с тях. Имаме имунитет. Но извънземните… няма да разберат какво ги е сполетяло. Хиляди бак-бомби ще им паднат на главите. Нали така?
Възцари се тишина.
— Така е била спасена Земята във „Войната на световете“ — допълни Бийл. — Планът ни ще успее. След това ще изгорим труповете и ще заровим останките с булдозери… Труповете — повтори той и се намръщи. — Не е ли по-добре да се каже „останките“, Ванс? Ти как смяташ?
31
„Гудуил“ (