— Трябва да вървим веднага!
— Да вървим — повтори безизразно Оливия. — Да, трябва да тръгваме.
Итън погледна към дланта си, която преди малко му се струваше запалена. Очакваше да я види или покрита с мехури, или самата тя — огромен мехур. Плътта наистина ли беше леко зачервена и може би малко подпухнала? Беше уморен и го болеше мозъкът. Дори не погледна към разкъсаното на парчета… нещо. Искаше единствено да хване Оливия за ръка и да я изведе оттук. Осъзна, че има по дрехите си извънземна кръв — кръвта на кораба. Миришеше на мъртва змия и му се прииска да повърне намясто, но нямаше време за губене, защото сигурно войниците на мъглявите можеха да я помиришат върху него. Като нищо щяха да го връхлетят и тогава незначителността му като човек нямаше да го спаси.
Хвана Оливия за ръката и се насочи натам, откъдето бяха дошли, и скоро редом с тях тръгнаха и други, но не бяха нито мъгляви, нито горгони, а окървавени и парцаливи бежанци, които си проправяха път през руините. Итън не можа да ги разпознае. Мъж носеше малко момченце и до тях се олюляваше някаква жена, всички бяха ранени и почти голи, защото вихърът на катастрофата буквално бе откъснал дрехите от телата им. Облечен в оплискана с кръв риза старец, внезапно спря да ходи и просто седна в едно люлеещо се кресло, сякаш щеше да чака идването на следващия автобус.
Оливия се взираше право напред, вече изчерпила сълзите си, с изпито и восъчно бяло лице.
— Всичко ще бъде наред — увери я Итън, но гласът му трепна, а и това сигурно беше най-глупавото, произнасяно някога, твърдение. Къде беше Дейв? Какво беше станало с Джей Ди? Ами Роджър Пел, Кейти Мейсън, Гари Рууса, Джоуъл Шустър и неколцината други, с които беше разговарял поне по веднъж? Съмняваше се, че мнозина са преживели битката, но… нали той беше жив, а и Оливия Куинтеро също.
Каза си, че всичко ще свърши дотук, ако сиваците нападнат сега, подкокоросани от шума и може би от миризмата на кръв. Така или иначе, комплексът „Пантър Ридж“ беше изиграл ролята си на убежище. Оцелелите щяха да бъдат принудени да се преместят независимо дали го искат, или не.
Уайт Меншън, помисли си.
Без значение дали можеше да им послужи за убежище, то го притегляше по-силно от всякога. Трябваше да отиде там. Трябваше… само че как? Кой щеше да му помага по време на пътуване, което изглеждаше невъзможно? Плюс това нямаше ни най-малка представа какво ще намери там, но…
„Току-що взривих един горгон — каза си. — С мисъл. Понеже пожелах.“
И си спомни за Джон Дъглас — в болницата, седнал в креслото, и въпроса му: „Какво точно си ти, понеже не смятам, че си човек“.
— Човек съм — каза момчето, без да се обръща конкретно към някого, понеже Оливия се вслушваше само в далечните писъци и викове за помощ, и осъзна, че тя е стигнала до края на пътя си като предводител на тази тъжна крепост. С повече твърдост повтори. — Човек съм. Определено.
Но въпреки това знаеше каква е истината.
Никое човешко същество не би могло да предизвика земетръс само с голо желание. Не би могло да унищожи кошмарна твар така, както току-що беше сторил, със силата на желанието си.
Итън се разплака беззвучно. Беше загубен, макар че същевременно водеше Оливия напред. Беше загубен и все някак… по някакъв начин…
Трябваше да открие кой е и какво точно представлява — и да не се отказва дори да умре.
Две
Мравешката ферма
Единадесет
Макар че спяха в различни легла, Реджина знаеше кога мъжът ѝ е станал. И без да поглежда часовника, знаеше и защо. Чу го да си поема дълъг, треперлив дъх, с което предаваше огромен подтекст. Продължи да стиска очи, защото не искаше да го поглежда, не желаеше и той да узнае, че е будна. Мразеше го. Да се оправя сам!
Мъжът, известен като Джеферсън Джерико12, влезе в банята и затвори вратата, преди да светне лампата. Съпругата му остана неподвижна в леглото. Най-много да беше стиснала очи една идея по-здраво.
Припомни си онази априлска сутрин преди две години, когато реши, че повече не е в състояние да понася съвместния им живот — нито минута повече. Джеферсън се беше настанил на моравата в синьото си кресло тип „Адирондак“13, под големия дъб с чашата си с кафе, на която беше написано „БОГ Е ИГРАЧ НА ЕДРО“. Той обичаше кафето си без мляко, с половин лъжичка захар. Сядаше винаги на едно и също място, там, където сенките охлаждаха тенесийската ливада. Конете танцуваха за него зад оградата си. Реджина го гледаше как изпъва крака и се хили срещу слънцето и си помисли: „Не мога да понасям всичко това нито минута повече, нито секунда“.
12
Въпреки че по-нататък Джеферсън извежда друга версия, псевдонимът му идва от „Библията на Джеферсън“, създадена от Томас Джеферсън в края на живота му чрез подбор на стихове от Новия завет, в които става дума основно за чудесата, сътворени от Исус. Джерико (от англ.