Така че се прибра от верандата, която опасваше голямата къща в стил английско имение, отиде до кабинета му и отвори чекмеджето, където Джеферсън държеше своя „Смит и Уесън“. Беше го гледала при стрелба по мишени и знаеше къде се намира предпазителят и как да зареди оръжието. Беше родена във ферма и по трудния начин се добра до богатствата, които сега я измъчваха, и Христос ѝ беше свидетел, че би могла да стреля с пистолет, ако ѝ се наложи.
А точно сега Реджина беше преценила, че се налага.
Със заредения и готов за стрелба пистолет в ръка и с жълтата копринена нощница, развяваща се около нея в лекия утринен бриз, Реджина слезе от верандата и извървя застланата с камъни пътека, която водеше покрай декоративния кладенец и беседката. Смътно си спомняше, че е трети април и има да прибира дрехи от химическото, обаче майната им.
Днес щеше да е денят, в който ще убие пастора.
Лъжеца. Мръсника. Онзи, дето така извърта истината, че да те накара да почнеш да смяташ за лъжец себе си, и да вярваш, че очите и ушите ти са само повредени инструменти. Реджина мразеше начина, по който Джеферсън се усмихва, по който печели всичко, мразеше късмета и красотата му и вечно протегнатата му ръка, готова да превърне някоя заблудена девойка в по-добра християнка. И ако тя беше достатъчно хубава и се поддаваше достатъчно добре на лъжите му, той можеше да ѝ даде възможност да надзърне в Рая, но тя непременно трябваше да е „играч на едро“ — също като него. Трябваше да стане „мечтателка“ и „смелчага“ — всички онези натрапчиви празни слова, имена и фрази, предназначени да накарат хората да се чувстват много важни, така че да бъдат контролирани в пъти по-лесно.
„Проповеднико… — помисли си Реджина и осъзна, че може би се е побъркала, а може и да е още пияна от бърбъна, който си беше пийнала снощи. — Мой верен съпруже и любовнико, спътниче и нощни демоне… Време е да ти сваля шибаната усмивчица от устата!“
Но тя бе преди всичко разочарована и съсипана и не можеше да продължи да я кара по този начин — да позволи на съпруга си да живее и ден повече. Май щеше да е най-добре да си отидат заедно. Май най-ужасно от всички беше шестнадесетгодишното момиче, онова с проблема с наркотиците, което се самоуби накрая. Онова с петносаното от сълзи листче от тефтерче, което Реджина намери, докато стягаше костюмите на мъжа си за химическото. Дали той беше пожелал тя да го намери? Дали го беше сложил във вътрешния си джоб, така че съпругата му да го открие и да осъзнае колко малко значи за него, и че е най-добре да си затваря устата, иначе всичките тези богатства от Играта на едро ще се превърнат в дим и пепел? И да открие, че Джеферсън е ограбвал момичетата и жените — същите, които идваха при него обременени и смазани от живота, просещи помощта му? Онези от програмата за наркоманки, неженените майки и пребиваните девойчета с насинени очи и кървящи сърца, които се нуждаеха от любов?
Реджина познаваше сума момичета, които имаха проблеми с бащите си и винаги търсеха любов, все едно откъде ще им дойде. Бяха изгладнели за нея и имаха нужда да ги изпълва докрай. Знаеше, понеже беше една от тях. И ето ти го на̀, ухилен рано заран и настанен да съзерцава разкошния пейзаж от креслото си на моравата, седи о-тъй-прекрасният и о-толкова-светият, и о-шибано-покровителстващият Джеферсън Джерико, чиято крепост беше напът да падне, понеже неговата фермерска женичка — вече пораснала и в края на трийсетте, яздена здравата и копняла за още — внезапно бе прегърнала религията.
О, крепостните стени на Йерихон бяха заразени. Бяха мръсни и грозни, нашарени с пукнатини и пълни със зловещи пълзящи твари.
Един куршум щеше да оправи всичко. След това Реджина щеше да се върне в къщата, да седне зад бюрото в кабинета и да опише подробно защо е постъпила така, както и всичките онези мръсни факти, които съдържаше заключението от разследването на детективската агенция, а на края щеше да напише и истинското име на Джеферсън, та светът да узнае как греховете на Леон Къшман са го докарали до количката в моргата.
Реджина прекоси боса моравата с изумруден декоративен троскот и безшумно застана зад гърба на мъжа си. Съзря пейзажа, който гледаше и той — под хълма с къщата на Джерико и отвъд пасището, където се забавляваха конете, се простираше градчето. Неговият град, онзи, който бе видял в мечтите си и бе построил. Къпеше се в утринните лъчи на слънцето и покритите му с мед покриви сияеха като небесното злато. Градът беше наречен — съвсем логично от гледната точка на жена, която се канеше да премахне човек — Ню Идън14. Беше построен да напомня американско градче от петдесетте, макар че надали някой вече помнеше как точно трябва да изглежда то: всъщност идеше реч за фантазия, за определено състояние на духа. Къщите бяха вдигнати в няколко различни стила и боядисани в успокояващи цветове. Имаха си малки, но скъпи дворчета и бяха наредени на улици, които се разклоняваха радиално от централната, най-голямата и най-пищна сграда — Църквата на играчите на едро. Отвисоко на Реджина ѝ се струваше, че сградата е направена не от млечнобял камък, а от белезникав восък и за нея и цената ѝ не беше повече от на локва слуз.