Мога да се справя с това — реши Леон Къшман. — Аз, синът на издънилия се продавач на мебели, който разби семейството ни и нагази с двата крака в продължил цяла седмица алкохолен запой в евтино малко мотелче.
Кълна се в Господа, че мога да се извися. Мога да им продавам дъги… мога да ги направя играчи на едро, господари на собствените си съдби. Е… да речем, че хората ще мислят така за себе си… но не е ли именно това работата на добрия водач?
Да. Да. Това ще се хареса на Реджина, а тя все ще може да предложи и още някоя добра идея.
Да!
Вратата от другата страна на стаята се отвори полека, като на игра.
Джеферсън Джерико усети как по челото му избиват капки пот. Студена тръпка пролази по протежение на гръбнака му. Не можеше да се овладее: въпреки че беше шест фута и два инча висок и як като бик, трепереше от ужас.
Тя идваше да се позабавлява с играчката си.
Дванадесет
Тя влезе в стаята елегантно, облечена в роба от черно и златно. Тази вечер беше брюнетка… с дълга черна коса на къдрици като стегнати пружинки, под извитите вежди очите ѝ бяха светлосини, пълните ѝ, сочни устни — влажни от обещаваща усмивка. Последния път беше блондинка, само дето имаше азиатски бадемовидни очи и напращели гърди. Предпоследния път… имаше кестенява коса на опашка, мургава плът и беше дребна — смес между бразилка от плажовете и калифорнийска гиджитка17. На Джеферсън му беше ясно, че тя изпробва различни външности точно както той би пробвал различни дрехи, които да подхождат на настроението му. Но пришълците определено гледаха филми — в някакво странно кино в небесата — и вдъхновението им идваше от театъра на сенките на реалния свят.
— Мой Джеферсине — каза тя и може би той си въобразяваше лекото изсъскване, а може и да беше прав.
Тя го приближи с почти плъзгащо се движение. Внезапно се озова пред него, сякаш от сцената бяха извадени някои кадри. Тази вечер беше висока колкото самия Джеферсън и почти прекомерно слаба. Миглите ѝ бяха много гъсти. Той се зачуди дали пришълците не четат и модни списания от седемдесетте, като запазват изображенията за бъдеща употреба.
Тя беше прекрасна в тази маскировка. Но Джеферсън знаеше, че понякога маската ѝ се изплъзва и когато това се случи, усещаше страха си да разцъфва и нещо ужасно да се размърдва в най-примитивните части на съществото му. Докато гледаше в лицето ѝ, си каза, че очите ѝ са твърде светли. Бяха почти бели, с по-скоро котешки, отколкото обли зеници. Щом си го помисли, очите ѝ придобиха по-топъл син цвят и разрезите на зениците се окръглиха.
— Така по-приятно ли е? — попита тя с глас, в който се смесваха дрезгава закачка и високите, меки регистри на малко момиченце.
Понякога не успяваше веднага да докара и звученето на гласа.
Джеферсън си помисли, че е казал „да“. Не беше съвсем сигурен, понеже цялото преживяване му се струваше като сън и се замъгляваше на моменти, и много често той се чуваше да говори само като ехо от неизмеримо разстояние.
— Ти самият изглеждаш много удоволствено — похвали го тя. Опипа възела на вратовръзката му. Пръстите ѝ май бяха прекомерно длъжки и ноктите изглеждаха като бяла пластмаса. — Много ми е удоволствено да те гледам! — Наведе се по-близо до лицето му и пронизващите ѝ сини очи се втренчиха вътре в него, сякаш си избираха начална точка за дисекция. — Мой сине Джеферски, ела да поиграеш с кучката си… — устата ѝ се изкриви лекичко. — Исках да кажа… звездичката си.
Да — помисли си той, че е отговорил. — Звездичке!
Ръцете ѝ — дали пръстите се бяха поправили? — литнаха към лицето му и полека се плъзнаха по бузите и надолу по ръба на челюстта. Усмивката ѝ не се променяше, но тя си беше лукаво човешка усмивка с измамно идеални човешки зъби зад устните. Онова, което най-много изнервяше Джеферсън, беше, че тя никога не мига. Никога. А може и да не умееше, понеже, когато понякога той си мислеше „Моля те, мигни… моля те, мигни!“ с граничеща с паника молба, тя не го правеше, но и не повдигаше дума за този си недостатък, макар той да знаеше, че винаги чете мислите му.
Можеше да я усети как рови в главата му и го проучва. Винаги любопитна. Повдигаше скалите на живота му и наблюдаваше какво ще изпълзи изпод тях. Знаеше всичко за него, вероятно го бе знаела още от първата им среща. Която беше… кога? Времето му се струваше гумено, чужд предмет. Два месеца след онази случка с Реджина и пистолета? Когато те с Алекс Смит, Дъг Хамърфийлд и Анди Уорън изкараха един от пикапите извън Ню Идън в опит да намерят все някъде бензин. Тази нощ в края на юни, когато небето бе нашарено със сини светкавици и след няколко мили в южна посока Дъг нервно се обади от задната седалка:
17
Гиджитка (от англ.