Със спазматично движение Майлс извади смачканото блокче дневна дажба и й го подаде.
— За десерт — нервно се усмихна той.
Тя хвърли оглозгания скелет на плъха, грабна блокчето от ръката му, разкъса обвивката и го лапна. След това пристъпи напред, хвана го и го вдигна до лицето си. Ноктите й се забиха в кожата му, краката му увиснаха във въздуха. Дъхът й беше точно такъв, какъвто си го бе представял. Очите й бяха сурови и изгарящи.
— Вода! — изграчи тя.
„И не ми казаха, че говори!“
— Хм, хм… вода — изписука Майлс. — Точно така. Тук някъде трябва да има вода… виж, горе на тавана, онези тръби. Ако ме пуснеш, ще се опитам да открия водопроводна тръба или нещо… подобно.
Тя бавно го спусна на пода. Той отстъпи внимателно назад, разперил ръце, закашля се и се опита да говори спокойно.
— Хайде да проверим тук. Тук таванът става по-нисък или по-скоро подът се издига… ей онзи, светлият панел там, онази тънка пластмасова тръба… Бялото обикновено е код за вода. Не, не сиво, с него се отбелязва отпадна вода, нито червено — то е за силова оптика… — Майлс не знаеше какво разбира съществото от казаното, единствено важен беше тонът. — Ако… ако ме качиш на раменете си като мичман втори клас Мурка, може би ще мога да прекъсна онова съединение и… — Той направи няколко жеста, несигурен дали нещо от казаното достига до съзнанието зад тези ужасни очи.
Кървавите ръце, два пъти по-големи от неговите, го стиснаха здраво за бедрата и го вдигнаха нагоре. Той хвана бялата тръба, опипа я и намери резбово съединение. Нейните дебели рамене под краката му се движеха заедно с него. Мускулите й трепереха и това не се дължеше само на неговото треперене. Съединението беше здраво… трябваха му инструменти… той напрягаше с всички сили с риск да счупи крехките кости на пръстите си. Неочаквано то изскърца и поддаде. Пластмасовият пръстен се завъртя, между пръстите му прокапа вода. Още едно завъртане, пръстенът падна и рукна вода.
Тя почти го хвърли от бързане и подложи широко отворена уста под струята. Водата течеше направо в устата й, обливаше лицето й. Тя се давеше и пиеше, и пи, и пи, и пи. После подложи под струята ръцете си, лицето и главата, отми кръвта и отново пи. Майлс започна да мисли, че никога няма да престане да пие. Най-сетне отстъпи, отметна мократа коса от очите си и го загледа. Стори му се, че го гледа цяла минута. След това изведнъж изрева:
— Студено!
Майлс скочи.
— Ах… студено… вярно. И на мен ми е студено, чорапите ми са мокри. Искаш топлина? Правилно. Хм, нека потърсим там, където таванът е най-нисък. Няма смисъл тук, топлината ще се събира горе, където не можем да я достигнем, няма да има полза… — Тя го последва със същото внимание, с което една котка проследява… е… мишка, а той обикаляше около стълбовете в края, където таванът беше само на около четири стъпки. Там, да, при най-ниската тръба. — Ако можем да отворим тази — той посочи една пластмасова тръба, широка колкото неговия пръст, — тя е пълна с топъл въздух под налягане. На нея обаче няма удобни съединения. — Майлс гледаше озадачен, опитваше се да измисли нещо. Композитната пластмаса беше изключително здрава.
Тя коленичи и задърпа тръбата, след това легна по гръб и започна да я рита, след това го погледна тъжно.
— Опитай така. — Той нервно взе ръката й, постави я върху тръбата и я накара да драска по обиколката с твърдите си нокти. Тя драска и драска, после го погледна, сякаш искаше да каже: „И така не става!“
— Сега опитай отново да риташ и да дърпаш — предложи Майлс.
Съществото тежеше сигурно сто и и петдесет килограма. То зарита, след това хвана тръбата, запъна крака в тавана и задърпа с всичка сила. Тялото й се изви като дъга. И изведнъж тръбата се пропука, горещият въздух засъска. Съществото протегна ръце, подложи лице под него и застана на колене. Майлс приклекна, свали мокрите си чорапи и ги окачи на горещата тръба да съхнат. Сега имаше добра възможност за бягство — ако имаше къде да отиде. Но той не искаше да изпусне плячката от погледа си. Неговата плячка! Докато съществото седеше, заровило лице в коленете си, Майлс оценяваше неизчислимата цена на мускула на левия й прасец.
„И не казаха, че плаче.“
Майлс извади задължителната за униформеното военно облекло носна кърпа. Никога не бе могъл да разбере основанието за носенето на това идиотско парче плат — освен че може би, където има войници, винаги има и сълзи.
— Вземи. Избърши си очите.
Тя я взе, издуха плоския си нос и му я върна.
— Задръж я — каза Майлс. — Хм… как се казваш?
— Найн3 — изръмжа тя. Не враждебно, просто така прозвуча напрегнатият глас от голямото й гърло. — А ти как се казваш?