- Ами миналата седмица той ми прати мейл, в който казваше, че открил някакви много важни материали, свързани с много могъщи политически фигури, които вдигат голям шум около своята неподкупност. Доколкото разбирам, Соу Чит разполага с доказателства, че те търгуват на черно с рубини...
- С рубини на черно ли? - сега вече бе успял да привлече вниманието на Грегор. - Какво искаш да кажеш с тези рубини на черно?
- Повечето прочути бижутерски фирми като „Тифани“, „Картие“ и „Булгари“ отказват да ползват рубини от Мианмар поради възмутителното състояние на мините. Работата там на практика е еквивалентна на робство, никой не е чувал за безопасност на труда. Но независимо от това има огромен пазар за висококачествени скъпоценни камъни. Затова винаги има хора, които осигуряват на черно рубини с фалшифициран произход. Цялата верига за доставката им съществува в нарушение на законите, а хората на върха, които си затварят очите, са същите, които изказват най-шумно желанието си да се унищожи контрабандата.
- И твоят приятел има намерение да огласи имената им и да ги опозори?
- Така каза той в мейла си. Но е ясно, че се страхува. И има основание. Не знае кому да се довери, кой би могъл да го предаде за собствена изгода. Знаеш как е. Затова е направил копие на доказателствата и ми го изпрати, защото твърди, че ми има доверие. Мислех, че преувеличава опасността, да си кажа честно. А днес, точно преди да изляза, получих мейл от брат му.
- Не ми го казвай, нека позная - каза Грегор. - Убили са приятеля ти?
Гейбриъл се намръщи.
- Не, не е това. Всъщност положението вероятно е дори по-лошо. Не, той е изчезнал. Домът му е претърсен, а него го няма. Никой не е видял нищо, никой не е чул нищо, на което, откровено казано, е трудно да се повярва. Но ако живеех там, и аз щях да се постарая да развия селективна слепота и глухота - Гейбриъл никога не бе стигал по на изток от остров Крит, където бе ходил на почивка, но капацитетът на въображението му беше повече от достатъчен, за да може да си представя живота в страните, на чието изучаване беше посветил живота си.
- Защо тогава брат му се е свързал с теб?
- Надява се, че Соу Чит е успял да избяга. Да се измъкне преди появата на хората, които са обърнали наопаки дома му. Мисли, че ако Соу Чит е успял, би направил опит да се свърже с мен. Защото, разбира се, ще иска някой извън страната да знае какво е станало. Сигурно ще трябва да говоря с някой журналист. Има един в „Гардиън“, с когото съм разговарял и преди. Или може би с нашия представител в парламента? Или да чакам да получа мейл? Какво ще кажеш?
Грегър пресуши чашата си.
- Струва ми се, че май си прекалил с четенето на онези романи на Джон Льо Каре, Гейб. Не ти ли минава през ум, че някой може да се майтапи с теб?
Искрено озадачен от това странно според него предположение, Гейбриъл поклати глава.
- Че защо му е на някой да го прави? Освен това ние със Соу Чит сме приятели от години.
- Но никога не си го виждал.
Гейбриъл сграбчи шепа кичури от косата си.
- Не е необходимо да се запознаеш лично с някого, за да го познаваш - пое си дъх и се овладя, поставяйки длани на бара. - За какво му е да прави нещо подобно?
- Не знам. Но ако това, което казваш, е истина, защо праща тези неща на някакъв човек, който живее от социални помощи в малък шотландски град, вместо на „Даунинг Стрийт“ № 10?
Гейбриъл се усмихна.
- Защото не познава премиер-министъра. Но познава мен.
Грегор го потупа по гърба.
- Така си е, Гейб. Но по-добре почакай още малко. Я кажи, гледа ли последната реч на Доналд Тръмп?
Гейбриъл знаеше, че това е любезният начин да бъде свален от катедрата. Преглътна всичко, което искаше да разкаже на Грегор за контрабандата с рубини и се опита да се съсредоточи върху цирка с три арени, в какъвто се бе превърнала американската политика. Издаваше подходящи звуци в под- ходящите моменти по своя преценка, допи втората си чаша и се надигна да си върви.
Навън беше хладно, небето беше ясно. Беше чудесна вечер за разходка. Не че времето имаше за него особено значение. Достатъчна му беше кръчмата „Хейзълдийнс“ като ориентир, а единственият начин да стигне до нея и да се прибере обратно беше пеш. Никога не беше шофирал, а таксита не можеше да си позволи. Гейбриъл стоеше в парка „Къркгейт“, загледан нагоре към звездите, опитвайки се да пропъди какофонията от тавата си. Достатъчно лошо беше това със Соу Чит и Мианмар, да не говорим за другото. Тази история го връхлетя изневиделица и накара целия му свят да се завърти вихрено като чиниите на жонгльор в цирка. Всичко, което мислеше, че знае, бе поставено под въпрос. Ако отговорите, които бе намирал, се окажеха погрешни, нещата можеха да се развият много зле за него, а тази мисъл беше ужасяваща.