Спомни си как веднъж видя машина, в която се въртяха и търкаляха камъчета, лишени от блясък, докато се превърнеха в полирани скъпоценни камъни. Имаше чувството, че тази вечер тавата му е заприличала отвътре на тази машина. Безброй объркани мисли се блъскаха една в друга, преплетени и неразличими една от друга. От опит знаеше, че разходката няма да превърне тези мисли в нещо разбираемо. Но може би сънят щеше да помогне. Понякога помагаше.
Стига само мислите му да не излезеха извън контрол в отсечката между това място и дома.
3.
Тя се разхождаше. Винаги, когато сънят й убягваше, се разхождаше. Хрумна й, че животът й е заприличал на чернова за рекламен текст за „Гинес“ или „Стела Артоа“. „Тя се разхожда. Върви и не спира.“ Само че нямаше ярко осветена кръчма, пълна с дружелюбни хора, които да я очакват, за да я поздравят в края на скитанията й.
Често в края на деня тя знаеше, че няма смисъл да смъква дрехите си и да се пъхва между хладните чаршафи. Щеше само да лежи неподвижна като труп, а в главата й щяха да се въртят мисли за убийства - трескаво като хамстери на колело.
Понякога, ако беше достатъчно уморена, сънят я изненадваше и я поваляше на леглото като кечист, по-бърз и по-силен от нея. Но той никога не беше продължителен. Веднага щом изтощението отпуснеше хватката си, тя отново се издигаше на повърхността, с подпухнали клепачи, под които сякаш имаше пясък, с пресъхнала уста, в която чувстваше вкус на смърт.
И тръгваше да се разхожда. По вълнолома, така че високите кооперации оставаха от лявата й страна, а развълнуваните води в устието на река Форт - отдясно, докато нощният бриз изпълваше ноздрите й с мирис на сол и водорасли. После се връщаше назад, навътре в сушата, покрай денонощния супермаркет "Асда“ и по главната улица към някогашното селце Нюхейвън. Избираше произволни маршрути по тесните улички между сгушените рибарски къщурки, после продължаваше още по-навътре в сушата, нагоре, като постоянно се опитваше да намира пътища и тихи странични улички, по които не беше минавала преди.
Това беше част от замисъла. Беше избрала да се премести в Единбург именно защото той й бе непознат. Беше израснала само на четиридесет минути път с влак оттук, но за нея столицата винаги си бе оставала екзотика. Големият град. Мястото, където се отиваше в специални дни, за да се отпразнува нещо. Познаваше само големите улици в центъра, докато не започна да идва тук по-често заради работата си, откривайки малки пролуки към различни, несвързани едно с друго кътчета. И все пак Единбург си оставаше място, необременено със спомени, които да я изненадат от засада така, както ставаше в родния й град. Решението да заживее тук изглеждаше като убедителен проект. Опознаването на града улица по улица можеше да откъсне съзнанието й от тъгата и болката.
Засега не можеше да твърди, че е постигнала резултат. Постепенно започваше да разбира, че има чувства, които нищо не може да уталожи. Нищо освен може би минаването на времето. Дали това щеше да подейства, тя не знаеше. Онова, което се опитваше да забрави, се беше случило пре- калено скоро.
И затова тя се разхождаше. Не беше единственият човек по улиците на Единбург в малките часове на нощта, но повечето, които срещаше, бяха изолирани в коли или автобуси. Тя бе развила учудваща слабост към нощните автобуси. Често се случваше да е далеч от дома, когато умората най-сетне надвиеше. Но беше открила впечатляващо автобусно приложение за града. На колкото и затънтено място да се намираше, приложението й предлагаше маршрут, по който да се прибере у дома, и въпреки първоначалните си опасения, тя бе открила богата жила на човечност у сгушените в автобусите пътници. Разбира се, сред тях се срещаха и досадни пияници, вонящи на евтин алкохол, надрусани наркомани с празни погледи, но много повече бяха другите, които търсеха някой късен приятелски разговор по пътя. Бездомниците, търсещи малко светлина и топлина. Чистачките, приключили работа късно или тръгнали да започнат рано. Работниците на смени със сънени очи, чиито заплати бяха минимални или дори по-малки от минималните. Различни акценти, различни езици, които я караха да изпитва чувството, че е отпътувала много по-далеч от вълнолома на Западното пристанище, отколкото се бе отдалечила в действителност.
Тази нощ си беше измислила зигзагообразен маршрут, преминаващ през покрайнините на Лийт, когато се озова в началото на пътеката по железопътната линия в Ресталриг. Беше виждала другия край на пътеката веднъж преди, когато се бе озовала долу на брега в предградието Портобело. Излязлата от употреба железопътна линия беше покрита С асфалт и превърната в страничен маршрут за велосипедисти и пешеходци, преминаващ напряко през града. Уличните лампи се точеха напред в далечината, създавайки усещане за сигурност на този пряк път през някои от по-бедните части на града, който иначе би бил мрачен и отблъскващ. Тя реши да го изпробва. Най-лошото, което можеше да се случи, беше да се озове посред нощ в Портобело, разчитайки за пореден път на нощните автобуси.