За разлика от хората, те не биха го укорили.
Затова той въртеше усилено педалите покрай брега на Лох Левън, мърморейки под нос поради най-новия повод за раздразнение, прочиствайки се от гнева с всеки натиск на краката си върху педалите. Когато стигна до офиса си, беше спокоен, невъзмутим и готов да се заеме с връщането на ДДС и данъчните проблеми на клиентите си.
По това време на деня пътят, по който минаваше, беше спокоен. Ако не валеше сняг или дъжд, срещаше тук-там хора, разхождащи кучетата си, които вдигаха ръка или кимаха за поздрав, когато той профучаваше покрай тях. През лятото понякога се натъкваше на колоездачи, тръгнали на туристическа обиколка. Но обикновено можеше да бъде насаме с думите, които знаеше, че не бива никога да каже на своите неблагодарни, невъзпитани, егоцентрични деца. Хората говореха, че вината е у родителите, но Роланд отказваше да приеме, че той и жена му са се провалили особено катастрофално при отглеждането на децата си. Някои хора се раждаха злонравни.
Той взе един голям завой - езерото беше от лявата му страна, утринното слънце огря рамото му, когато излезе изпод няколко израсли нагъсто дървета. Пред себе си видя поляна с пейка, поставена така, че седящият да се наслаждава на гледката към Ломъндските възвишения над езерото. На дървената седалка седеше сгушена човешка фигура. Роланд никога не беше виждал там някой, изненадващо беше, че човекът бе седнал тъкмо сега, в тази хладна пролетна сутрин с истински мразовит полъх във въздуха. Несъмнено на пейката имаше и роса.
Когато наближи, забеляза, че човекът седи не толкова сгушен, колкото отпуснат. Да не би да му бе станало зле? Затова ли беше седнал? Дали не се нуждаеше от помощ?
За секунда Роланд обмисли варианта да не му обърне внимание и да се опита да се престори, че не се е случило нищо необичайно. Но в сърцето си той беше почтен човек, затова намали скоростта, спря и зави със скъпия си кросов велосипед през тревата и подвикна:
- Добре ли си, приятел?
Никакъв отговор. Сега забеляза, че главата на мъжа виси под странен ъгъл, а косата му беше сплъстена от някаква лепкава, кафеникава течност. Роланд приближи, мозъкът му отказваше да обработи онова, което виждаше. А после вече беше невъзможно да го игнорира и внезапно колелото му се озова на тревата. Повърнатото опръска земята около краката му, докато той осъзнаваше, че мъжът на пейката никога вече няма да се почувства добре.
5.
Беше пет часът и Карен се намираше в сбутания малък офис в дъното на участъка на Гейфийлд Скуеър, приютил отдел „Студени досиета“. Бяха ги натъпкали в най-далечния ъгъл, като че ли ръководството не искаше нито да ги вижда, нито да се сеща за тях. Освен, разбира се, когато успееха да разрешат някой нашумял случай. Тогава измъкваха Карен от отдалеченото й свърталище и я развеждаха из медиите. Това я караше да се чувства като наградено прасе на земеделски панаир. Но така или иначе, през по-голямата част от времето никой не обръщаше внимание на отдела, което устройваше Карен. Никой не й надничаше през рамото, за да провери с какво се е заела, докато седеше приведена пред екрана на компютъра и духаше еспресото с мляко, за да го охлади достатъчно, та да стане годно за пиене.
Първата й задача за деня беше да провери пощата си, да види дали някой от висящите случаи не се беше задвижил поне малко напред благодарение на специалистите, които правеха рутинни повторни анализи на веществените доказателства за стари, неразкрити престъпления. Резултатите от тези анализи нерядко даваха повод за начало на повторно разследване. Без наличието на убедително ново доказателство Карен не можеше да предприеме нищо.
Тя още преравяше пощата си, когато вратата се открехна бавно и на прага застана втората половина от отдел „Студени досиета“, рисковано балансирайки с хартиена чиния с два сандвича с бекон върху голяма картонена чаша. Детектив Джейсън Мъри, известен като „Хубавеца“ беше точно толкова сръчен, колкото и съобразителен, което изпълни Карен с опасения за съдбата на закуската му.
- Здравейте - изпухтя той, успявайки по чудо да влезе, без да разлее нищо. - Донесох ви сандвич с бекон.
Жестът трогна неоснователно много Карен. Джейсън рядко се замисляше за нещо друго извън собствените си нужди, което не пречеше на Карен. Не й трябваше ежедневна близост с човек, който постоянно да й напомня какво бе изгубила.