— Хайде, приятелче, докато се усетиш и ще приключим. — Роджър подхваща внимателно спускане по стълбището и надушва все по-осезателно сгъстяването на етерните изпарения. — Пойнтсман иска само да преброи колко капки слюнка изпускаш и това е всичко. Ще ти направи лек разрез на бузката и ще пъхне там една хубава стъклена тръбичка. Няма какво толкова да се тревожиш, нали? И от време на време ще разклаща един звънец. Това е вълнуващият лабораторен свят, много ще ти хареса. — Етерът като че ли започва да го упоява. Той опитва да запуши манерката, пристъпва надолу, кракът му пропада в дупка. Залита настрана, опипва, търси за какво да се хване и задържи. Капачката отхвръква от манерката и изчезва завинаги сред боклуците и отломките на дъното на разрушената къща.
— Гъбата, Мексико, забравихте гъбата! — крещи някъде над главата му Пойнтсман. Надолу полита нещо кръгло бледо, поресто, изцяло в дупки и започва да снове в обсега на лъча на фенерчето и извън него.
— Брей, че скоклива чудесия. — Роджър прави неуспешен опит да хване гъбата с две ръце и разпръсква обилно етер наоколо. Най-после я засича с лъч, а кучето го наблюдава иззад бебешката количка, леко смутено. — Ха! — излива етер, за да напои гъбата и лек хлад обгръща ръцете му, докато манерката се изпразва. Хваща мократа гъба с два пръста, тръгва с поклащане към кучето и междувременно насочва лъча на фенерчето изпод брадата си, за да подчертае вампирската гримаса, която според него разкривява лицето му. — Моментът… на истината! — Втурва се напред. Кучето отскача настрани, профучава край него към изхода, а Роджър продължава с гъбата в ръка и с главата напред право в детската количка, която се разпада под тежестта му. Някъде отдалеч горе, неясно чува хленча на доктора:
— Ще ни избяга, Мексико, побързайте.
— Бързам. — Стиснал в ръка гъбата, Роджър се освобождава от бебешката количка, сваля я от себе си тъй, сякаш съблича риза, с доволно високо атлетическо умение, както му се струва.
— Мексико-о-о — жаловито.
— Добре де. — Роджър изкачва слепешката купчината нагоре и стига навън, където вижда как докторът, с вдигната и разперена мрежа, прегражда пътя на кучето. А дъждът упорито полива тази драматична жива картина. Роджър прави кръг, за да могат двамата с Пойнтсман да приклещят животното, което вече е спряло, с раздалечени лапи и озъбено, до парче от все още държаща се изправена задна стена. Между тях с ръце в джобовете чака Джесика, пуши и наблюдава.
— Хей, вие — ръмжи часовоят. — Идиоти такива. Стойте по-далеч от тая стена, защото нищо не я държи.
— Имате ли цигари? — пита Джесика.
— То ще избяга — вика Роджър.
— За Бога, Мексико, сега по-бавно.
Крачка по крачка двамата се изкачват опипом по крехкото равновесие на развалините. Това е система от лостове, която всеки момент може да ги катурне в унищожително срутване. Двамата доближават тяхното набелязано жертвено псе, което върти бързо глава, внимателно се вглежда ту в доктора, ту в Роджър, ръмжи нерешително и отмерено размахваната му опашка пляска по двете страни на ъгъла, където са го заклещили.
Докато Роджър, с фенерчето, отстъпва леко назад, кучето — някаква негова защитна верига или инстинкт за самосъхранение — си припомня другата светлина проблясвала изотзад в последните дни, светлина, придружаваща чудовищния взрив, изпълнила го впоследствие от главата до опашката с толкова много болка и студ. Светлината отзад сигнализира смърт/готови за скок хора с мрежи, а те могат да бъдат избегнати…
— Гъбата — крещи докторът.
Роджър се хвърля към кучето, което вече е побягнало в посоката на Пойнтсман и към улицата, докато същевременно докторът, с отчаяно изпъшкване, размахва крак с надянатата тоалетна чиния, пропуска, инерцията го повлича и завърта в пълен кръг, а мрежата се разперва като радарна антена. Роджър, чийто нос е запълнен с етер, не може да прекъсне своя скок и, докато Пойнтсман прави ново завъртане, връхлита върху него и получава болезнен удар в бедрото от тоалетната чиния. Двамата падат и се заплитат в мрежата, която ги покрива изцяло. Строшени греди скърцат, парчета мокра от дъжда мазилка падат. Над тях неукрепената стена започва да се поклаща.
— Махайте се оттам — крещи часовоят.
Но усилията на заплетената в мрежата двоица да се отдалечи, само разклащат стената още повече.
— Трябва да го хванем — трепери докторът.
Роджър търси очите му, за да види дали той говори сериозно, обаче отворът на подшлемника сега показва само едно бяло ухо и кичур коса.