— Добре се справяте, госпожице Мюлер-Хохлебен! — подвиква окуражително Роджър — а що се отнася до тебе, ти… — но млъква, когато забелязва, че сега Розавьолги е почти невидим в сянката и склерите на очите му пламтят в бяло, трептят и подскачат във въздуха, светват и угасват… явно Розавьолги полага сериозни усилия да се задържи в засенчения ъгъл. Това определено не е предпочитано от него място. Първо: останалата част от стаята изглежда по-отдалечена, като гледана през визьор на фотоапарат. И стените… въобще не приличат на… ами, всъщност, на плътни и твърди. Те са в плавно движение: грубо полутечно изместване и диплене, набръчкват се като изправено парче коприна или найлон, оттенъкът им е воднисто сив, но от време на време с изненадващ остров в течението, някой абсолютно нетипичен за тази стая цвят: шафранено жълти вретена, палмово-зелени овали, пурпурни тесни заливи, които прорязват като зъби на гребен нащърбени комиксово-оранжеви парчета от остров, а над тях кръжи простреляният изтребител, изхвърля горивните резервоари, после и сребристия балдахин на парашута, задкрилките са фиксирани на почти пълно убиване на скоростта, колесниците са вдигнати, а изведнъж синевата (внезапно, тъй ярка синева) връхлита непосредствено преди удара дроселът е затворен фффууппп! о мамка му рифът, ще се блъснем в… ах. О, ами че няма ли риф? В безопасност ли сме? Тооочно така! Манго, виждам манго на онова дърво там! и-и-и едно момиче… мнооого момичета! Гледай, всички са разкошни, циците им стърчат нагоре, и всички поклащат тези поли от трева, свирят на хавайски китари и пеят (обаче защо гласовете са тъй резки и груби, тъй гъгниви, като гласовете на американски кордебалетистки?)…
Е-гати, е-гати, някоя от тези красиви младички островитянки ще ме свали, ще прекарам остатъка от живота си в ядене на папая, ароматна като путката на младия рай…
Когато раят беше млад. Пилотът се обръща към Розавьолги, който все още е овързан с предпазни колани зад него. Лицето е покрито с шлем, авиаторски очила отразяващи прекалено много светлина и кислородна маска — лице съставено от метал, кожа и слюда. Но сега пилотът повдига очилата, бавно, и чии са тези толкова познати очи, които се усмихват приветливо, аз те познавам, ти познаваш ли ме? Наистина ли не ме познаваш?
Розавьолги се измъква с крясък от ъгъла, разтреперан, заслепен от лампите на тавана. Фройлайн Мюлер-Хохлебен продължава да пълзи наоколо в кръг, отново и отново, все по-бързо и по-бързо, почти изгубила очертанията си, и кряка истерично. И двамата са стигнали точно състоянието, до което изтънчената психологическа атака на Роджър бе имала за цел да ги доведе. Тихо, но твърдо:
— Добре. А сега за последен път, къде е господин Пойнтсман?
— В кабинета на Мосмун — отговарят едновременно те.
Кабинетът на Мосмун е на един кратък пробег с ролкови кънки от Уайтхол и е охраняван в поредица стаи от момичета-стражи, всяка с престилка в напълно различен цвят от другите (и тази процесия продължава доста дълго, тъй че можем да си представим какви нестандартни и чудновати багри са те поначало, ако толкова много оттенъци могат да бъдат тъй „напълно различни“, нали — ах, да споменем само някои като например гущерово, вечерна звезда, бледа Атлантида), и Роджър ги ухажва, флиртува с тях, подкупва, заплашва, дърдори им глупости и (въздишка) пробива си път с шамари, докато най-после:
— Мосмун — започва да блъска с юмрук по гигантската дъбова врата, резбована като каменните портали на някои храмове. — Край, Пойнтсман, всичко е свършено! В името на минималното благоприличие, което ти позволява да изживееш деня без да бъдеш застрелян от някой случаен въоръжен непознат, отваряй вратата! — Предълго обръщение и по средата му вратата е вече наполовина разтворена, но във всеки случай Роджър го довършва. Той гледа в стая обгърната от сияйни лимонно-лаймови багри, драстично приглушени почти до наподобяващата мляко граница на абсент с вода, (нюансите са по-топли отколкото заслужават тези муцуни около масата, ала вероятно появата на Роджър е затъмнила леко оцветяването) след това притичва, скача на гладката маса над гладката глава на някакъв директор на стоманодобивна компания, приплъзва се 6–7 метра по излъсканата с восък повърхност и застава пред човека на края, който седи с непринудена (всъщност, надменна) усмивка — Мосмун, ясен си ми! — Наистина ли бе проникнал вътре, сред качулките, прорезите за очите, златните скъпоценности и украшения, тамяна и скиптъра от бедрена кост?