Много преди първите 8 такта на всичкото, това Катье осъзнава, че безсрамната руса красавица не е никоя друга, а самата тя: Катье танцува унесено с тези черни моряци-отпускари. Подразбира също, че тя е алегоричната фигура на Параноята (импозантна стара дама, малко чалната, но сърдечна) и е принудена да признае, че намира джазираната вулгарност леко обезпокоителна. Тя е имала предвид по-скоро някакво изпълнение в стил Айседора Дънкан, класическо и с много воали, и… ами, бяло. Пирата Прентис я бе инструктирал за фолклор, политика, Зонални стратегии, ала не и за чернотата. А именно за това Катье най-много имаше нужда да бъде осведомена. Как ще може сега тя да мине през толкова много чернота, за да изкупи греховете си? Как може да очаква да намери Слотроп? сред такава чернота (нашепва полугласно думата, както някой старец произнася името на презрян общественик, оставя го да свърши безславно в истинска чернота, така че за него повече нищо да не се чуе). Упорита тиранична горещина облъхва мислите й. Това не е познатото тежко расистко настръхване на кожата, не, а усещането за още едно бреме, наред с оскъдната храна в Зоната, подслоняването в курник, пещера или мазе в края на деня, с предизвиканите от въоръжената окупация фобии и криене, тъй неприятни както миналата година в Холандия, тук поне се чувства удобно, уютно като в лотос, обаче ужасно нещастна навън в Действителния Свят, в който тя все още вярва и към който изобщо няма да изгуби надеждата да се присъедини отново някога. Като че това не е достатъчно, ами сега тя трябва да изтърпява и чернотата. Пренебрегването й трябва да помогне на Катье да издържи докрай.
С Андреас тя е обаятелна, излъчва чувственост, свойствена за жените загрижени за безопасността на отсъстващ любим. Но след това й предстои разговор с Енциан. Първата им среща. Всеки от тях е бил в известен смисъл обичан от капитан Блицеро. Всеки трябва да намери някакъв начин да направи това поносимо, поне търпимо достатъчно дълго, ден след ден…
— Полковник. Щастлива съм да… — гласът й пресеква. Наистина. Свежда леко глава над бюрото му, не по-дълго отколкото е необходимо, за да благодари, да заяви своята безучастност. Щастлива, друг път!
Той кима, извива брада към един стол. Значи това е Златната Кучка, споменавана в последните писма на Блицеро от Холандия. Тогава в съзнанието на Енциан не беше се оформил неин образ, прекалено зает беше, прекалено онемял от случващото се с Вайсман. Тогава тя му се струваше само една от предвидимите форми на ужаса, които вероятно населяват неговия свят. Но връщайки се съвсем ненужно към своите етнически корени, с течение на времето Енциан бе започнал да си я представя като огромната скална рисунка на Бялата Жена от пустинята Калахари, бяла от кръста надолу, с лък и стрели, следвана от черната й прислужница през следледниково пространство, каменно и дълбоко, където фигури с различен ръст сноват напред-назад…
Но ето я истинската Златна Кучка. Той е изненадан от нейната младост и крехкост, нейната бледност навежда на мисълта, че е започнала да изтича от този свят, и вероятно ще изчезне напълно, ако някой я сграбчи прекалено необмислено здраво. Тя съзнава своята неустойчива телесна слабост и душевната си левкемия и се шегува с нея. Трябва да я желаеш, но изобщо да не го показваш, не и с поглед или движение, защото тя ще се претопи и отлети съвсем като дим над пътека отдалечаваща се към пустинята и никога повече няма получиш нова възможност.
— Навярно сте го виждали по-скоро отколкото аз. — Той говори тихо. Катье е изненадана от вежливостта му. И разочарована: очаквала е по-силова реакция. Устната й започва да се надига. — Как изглеждаше той?
— Самотен. — Отривисто кима изкосо с глава. Гледа го втренчено, колкото й е възможно неутрално при дадените обстоятелства. Иска да му каже: Не бяхте с него, когато той имаше нужда от вас.
— Той винаги е бил самотен.
И тогава Катье разбира, че това не е стеснителност, грешала е. Това е почтеност. Човекът иска да бъде почтен. Той се разкрива. (Тя също, но само защото всичко, което може да причини болка, отдавна е претръпнало. За Катье рискът е незначителен.) Но Енциан рискува това, което бившите любовници винаги рискуват в присъствието на Възлюблената, в действителност или на думи: неограничени възможности за посрамване, за възобновяване на усещането за загуба, за унижения и подигравки. Ще му се присмива ли тя? Не е ли облекчил твърде много намеренията й да подходи язвително, а после се е отвърнал и разчитал тя да играе честно? Способна ли е тя да бъде честна колкото него, без да рискува прекалено много?