Този път е наистина, Блицеро, жив или мъртъв, е истински. Танац, вече леко шашардисан от страх, иска да го предизвика, повече не може да чака, трябва да види какво ще накара Блицеро да премине разделителната повърхност. Каква креслива и гъзовъртелива капитулация може да го върне…
Единственото, което връща, е руската военна полиция. Съществува работна договореност за пребиваването в пределите на града на 175-те, за която никой не бе уведомил Танац, разбира се. Нефтохимът бил всеизвестна пиаца за мъжки проститутки, докато руснаците не провели поредица от масови хайки. По пътя се отдалечава Последно затихващо на пресекулки ехо от хорала на града на 175-те, някакво отвратително певческо приветствие към педерастията, като например
— Сега идвате само вие, туристите — отбелязва контешки натъкмен цивилен с бяла кърпичка в нагръдното джобче, кикотейки се в сянката на широката периферия на шапката. — И по някой друг шпионин, разбира се.
— Аз не съм такъв — пояснява Танац.
— Не сте ли? Я ми разкажете.
Танац се вижда в чудо. За по-малко от половин ден той е преминал от пълно отсъствие на каквато и да е тревога или мисъл за Блицеро, към постоянна необходимост да има на разположение някаква формулировка за него, за да задоволява любопитството на всеки случаен полицай. Това е един от първите му уроци по онеправданост и пренебрежение: той няма да избегне никое от последствията, които сега предизвиква за себе си, освен ако не стане случайно.
Например в покрайнините на Шчечин, група току-що пристигнали от Лондон полски партизани случайно взема полицейския автомобил за кола откарваща в затвора анти-люблински настроен журналист, стрелят по нея, пробиват гумите, с крясъци нахлуват вътре, убиват шофьора, раняват цивилния следовател и бягат, повлекли Танац като чувал картофи.
— Аз не съм такъв — пояснява Танац.
— Мамка му. Истината казва.
Изхвърлят го от колата няколко километра по-нататък в един разселнически лагер. Там го вкарват в телено заграждение заедно с още 1999 други, които ще изпратят на запад, в Берлин.
С месеци наред той пътува в товарни влакове, виси на смени хванат за външните дръжки на определения му вагон, докато вътре някой спи на освободеното от него застлано със слама място. По-късно разменят местата си. Така по-лесно остава буден. Всеки ден Танац вижда поне по пет-шест разселници да задремват и изпадат от влака, и понякога това е смешно, но много по-често не е, въпреки че хуморът на разселниците зависи от най-различни неща. Слагат печати на ръцете, челото и задника на Танац, обезвъшляват го, палпират, тушират, наименуват, прономероват, препредават, фактурират, пренасочват погрешно, задържат под стража, пренебрегват. Навсякъде из окупационната мрежа той влиза и излиза отново и отново от хартиената бюрократична хватка на руски, британски, американски и френски търговци на хора, започва да разпознава лица, кашлици, чифт ботуши на краката на нови стопани. Без порционна карта или войнишка книжка си обречен, вероятно навеки, на често преместване, на партиди по 2000 души от център в център из Зоната. И така, сред езерата и оградните стълбове някъде из Мекленбург, той открива, че съвсем не е изключение. Още на втората нощ по влаковете обувките му биват откраднати. Измъчват го бронхиална кашлица и висока температура. Цяла седмица никой не идва да го прегледа. За два аспирина е принуден да прави минет на дежурния санитар, комуто харесва потъркването на небръснати пламтящи от 41º температура бузи о бедрата, а също и горещ като от пещ дъх под ташаците си. В Мекленбург нашият Танац открадва фас от спящ еднорък ветеран и е подложен на половинчасов побой с ритници от хора, чийто език никога преди не е чувал и чиито лица той изобщо не успява да види. Полазват го буболечки, само леко раздразнени, че той е на пътя им. Насъщният му хляб е отнет от друг разселник по-дребен от него, но с такова изражение сякаш има някакво право на това, изражение, което Танац в най-добрия случай може само да имитира, и затова го е страх да тръгне да догонва дребния червено-кафяв опърпан гръб, дъвчещата сламеноруса глава… а другите гледат: жената, която разправя на всички, че Танац се натрапва на момичето й нощем (Танац не смее да я погледне в очите, защото му се иска да свали широките войнишки панталони от още не съзрялото красиво стройно девойче да натика пенис между бледите долни бузки толкова напомнящи му за Бианка да хапе отвътре меките като хляб бедърца да дръпне дългата коса назад и да открие гърлото на Бианка да я накара да застене и замята глава колко й е приятно) и един навъсен славянин, който е принудил Танац да му търси фасове след угасването на осветлението, да се откаже от сън не толкова поради възможността случайно да намери истински фас колкото заради правото на славянина да изисква това — славянинът гледа също — в действителност цяла компания от врагове са наблюдавали отнемането на комата и неспособността на Танац да догони крадеца. Тяхната присъда е неоспорима, в очите им има яснота, каквото Танац изобщо не е забелязвал на „Анубис“, честност, която той не може да избегне, не може да пренебрегне… най-после, най-после той трябва да се изправи, буквално лице в лице, срещу прозрачността, срещу истинската светлина на…