ЗОННГГГ
Всички замират. Мелодичният прекалено сантиментален акорд увисва във въздуха… и няма начин да го възприемеш спокойно. Ако опиташ маневрата „Приключихте ли, г-н надзорник?“, той ще отговори „Всъщност, не… не, противно лигаво апашче, изобщо не съм приключил, и още по-малко с теб…“
Значи добре е клапанът на тоалетната чиния винаги да бъде леко пукнат, за да се поддържа някакъв приток през тоалетната чиния, така че когато той спре, ще разполагаш с резерв от една-две минути. Което не е обичайната параноя с очакването на почукване или телефонен звън: не, за да седнеш тука е нужно някое специфично психическо заболяване. Обаче…
Представи си следната много сложна научна лъжа: звукът не можел да се разпространява в космическото пространство. Добре, но хайде да предположим, че може. Да предположим Те не искат ние да знаем, че в космоса има среда, в миналото наричана „ефир“, която може да пренася звука до всяка точка на Земята. Звуковият Ефир. Слънцето бучи и реве от милиони години, гигантски пещен 150-милионкилометров тътен, толкова идеално равномерен, че поколения хора се раждали и умирали сред него, без изобщо да го чуват. Ако той остава непроменен, как може някой да го чуе?
Само че от време на време нощем в някоя част на тъмното полукълбо, вследствие на завихрянията в Звуковия Ефир, се образува много плитко гнездо от беззвучие. Почти всяка нощ на определено място някъде по Света, идващият отвън поток от звукова енергия бива изключен за няколко секунди. Ревът на слънцето спира. През своя кратък живот гнездото на звукова сянка може да се установи на триста метра над пустинята, между етажите на празна административна сграда, или около някой човек седнал в евтин ресторант, където всяка сутрин в 3 часа мият с маркуч… цялото заведение е облицовано с бели керамични плочки, столовете и масите са здраво завинтени за пода, храната е покрита с прозрачно пластмасово фолио… и скоро иззад вратата, рррннн! потракване, тътрене, скърцане на отварящ се клапан, о да, ах да, Това Са Хората С Маркучите И Сега Ще Облеят Целия Ресторант…
В този момент, без предупреждение, възбуждащият връх на перцето те е докоснал и те обгръща със слънчева тишина продължаваща, да кажем от 2:36:18 до 2:36:24 по Централно Военно Време, освен ако, естествено, местонахождението ти не е в Дънганън щата Вирджиния, Бристол щата Тенеси, Ашвил или Франклин щата Северна Каролина, Апалачикола щата Флорида, или вероятно в Мърдо Макензи щата Южна Дакота, или Филипсбърг щата Канзас, или Стоктън, Плейнвил или Елис щата Канзас — прилича на Списък на Загинали за Родината, нали, който четат някъде сред прерията, по небето на дълги бразди се стичат цветове като в леярна, червени и морави, притъмняло множество граждани, прави, почти допиращи се подобно на житни стръкове, а старецът на микрофона е в черно и изброява градовете на загиналите във войната, Дънганън… Бристол… Мърдо Макензи… вятърът изваял твоите алабастрови градове издухва назад бялата му коса и я превръща в лъвска грива, старото му лице с разширени пори и нашарено с пигментни петна е изгладено от природните стихии и оцветено в жълтеникавочервено от светлината, сериозните външни ъгълчета на клепачите му се прегъват все по-надолу, докато имената на градовете на смъртта изскачат едно след друго и отекват над прерийната наковалня и ей сега непременно ще прозвучи Блайхероде или Блицеро…
Е, тук грешиш, поборнико — това случайно са градове разположени на границите на Часовите Пояси, ясно ли е? Ха, ха! Хванах те, бръкнал надълбоко в панталоните да си драпаш ташаците! Хайде, давай, покажи на всички какво правеше или се пръждосвай, такива като теб не ни трябват. Няма нищо по-гнусно от сантиментален сюрреалист.
— И тъй, изброените от нас източни градове живеят в Източно Военно Време. Всички други градове по разделителната линия живеят в Централно Военно Време. Току-що посочените западни градове са по Централно Военно Време, а останалите градове покрай тази разделителна линия са по Планинско Военно Време…