Там долу много надълбоко Титаните се размърдват сред пронизително резкия отглас. Те са всичките скрити тайнствени присъствия, които би трябвало да са невидими за нас — боговете на вятъра, боговете на планинските върхове, боговете на залеза — и ние криво-ляво се самозалъгваме и самообуздаваме да не гледаме по-нататък, обаче немалко от нас извръщат очи натам, оставят Своите електрически гласове в здрача на градските покрайнини и навлизат в непрестанно отгърнатата мантия на нашата сомнамбулска нощна разходка и…
Внезапно изскача Пан, — непоносимо красив лик, прекрасен Змей, спираловидните му пръстени плющят като дъгоцветен камшик в небето — и появата му предизвиква истински неподправен ужас…
Не се връщай у дома късно вечер през пусти местности. Не влизай в гората по тъмно или дори късно следобед, защото той ще те хване. Не сядай така под дървото с опряна в кората му буза. На такава лунна светлина е невъзможно да видят дали сега си мъж или жена. Косата ти се разпилява, сребристо бяла. Тялото ти под сивата тъкан е толкова очевидно уязвимо, толкова обречено на израждане, отново и отново. Ами ако той внезапно се пробуди и види, че те няма? Сега той е непрекъснато еднакъв, наяве или насън, и изобщо не излиза от единствения свой сън, вече няма разлики между световете: те се уеднаквяват за него, сливат се. Танац и Маргерита навярно са били последните връзки на Готфрид с миналото. Може би затова те продължиха толкова дълго, той искаше да се държи за своето отчаяние, имаше нужда от тях… но когато им обръща внимание сега, той вече не се вижда с тях толкова често. Те също губят тази реалност, която бяха донесли със себе си тук, както и Готфрид отдавна е изгубил цялата си реалност, предал я е на Блицеро. Сега момчето се движи от образ на образ, от стая в стая, понякога изваден от действието, понякога част от него… каквото трябва да прави, прави го. Денят има своя логика, свои потребности, и му е невъзможно да го промени, да го отхвърли или да живее извън него. Той е безпомощен, той е надеждно приютен.
Въпрос на време е, няколко седмици, и всичко ще приключи, Германия ще е загубила Войната. Ежедневните обязаности продължават. Момчето не може да си представи какво има да се случва след окончателната капитулация. Ако го разделят от Блицеро, как ще вървят дните?
Ще умре ли Блицеро не моля те не позволявай да умира… (Обаче той ще предаде Богу дух.)
— Ти ще ме надживееш — шепне Блицеро. Пред него е коленичил Готфрид, с кучешки нашийник. Двамата са униформени. Отдавна не са обличали женски дрехи. Тази вечер е особено важно и двамата да бъдат мъже. — Ах, тъй самодоволен си, никаквец такъв…
Това е само поредната игра, нали, поредният предлог за бичуване? Готфрид мълчи. Когато Блицеро иска отговор от него, ще му каже. В повечето случаи той иска само да приказва, и обикновено това продължава с часове. Преди никой не е разговарял с Готфрид, не и по този начин. Баща му изричаше само заповеди, обвинения, категорични присъди. Майка му беше емоционална, от нея се изливаше към Готфрид пълноводна река от любов, безсилие и прикрит ужас, обаче никога не бяха приказвали истински. А настоящият разговор е много повече от истински… той съзнава, че е длъжен да удържи и запази всяка дума, че не трябва да бъде изгубена нито една. Словата на Блицеро бяха станали скъпоценни за него. Той разбира, че Блицеро иска да даде, без да очаква нищо в замяна, да пожертва това, което обича. Готфрид вярва, че съществува за Блицеро, даже и ако всички други са престанали, и че в новото царство, което прекосяват сега, той и Блицеро са единствените живи обитатели. Това ли бе очаквал Готфрид да го завладее и погълне? Семето на Блицеро, разпръснато сред отровения компост в червата му… това е прахосничество, да, безсмислие… но… тъй както в съвкуплението си мъжът и жената биват разтърсени из основи в тяхното приближаване до вратите на живота, не беше ли почувствал и Готфрид нещо повече, благоговейно повече от тези взаимни уговорки относно проникването, начина, събличането без никаква страст, нетрайните като змийска кожа прозрачни чорапи, специалните белезници и вериги по поръчка, символизиращи залегналата дълбоко в душата му робска подчиненост… всичко се бе превърнало в театър, когато той доближи вратите на онова Друго Царство, почувства някъде вътре в себе си гигантските бели муцуни, отблъскващите го вледенени до бяло неразгадаеми зверове, тананикането на земната кора и мантия за някаква загадка тъй недоловима за слабия му слух… а трябва още да има и от тези, от любовниците, чиито гениталии са посветени на лайната, на завършеците, на отчаяните нощи на улицата, когато връзката се развива без възможност за какъвто и да е индивидуален контрол, продължава докрай или прекъсва, сборище на жертви — от проявления на смърт и на живот поравно — или на присъда да останеш сам още една нощ… Трябва ли да се отречем от всички тях, изобщо да не ги споменаваме?