При всяко свое наближаване на Другото Царство, приеман отново и отново в него, Готфрид може единствено да продължава опитите си да бъде отворен, да разхлаби своя душевен сфинктер…
— А понякога сънувам, че откривам края на Света. Установявам, че има край. Моята тинтява винаги е знаела това. Но ми струваше толкова много.
— Америка е била краят на Света. Послание към Европа, с размерите на континент, неизбежно. Европа била намерила място за нейното Царство на Смъртта, тази особена Смърт, изобретена от Запада. Диваците са имали техните пустинни области, техните Калахарита, и толкова мъгливи езера, че не можели да видят отсрещните им брегове. Но Европа е навлязла по-дълбоко: в маниакалност, пристрастеност към наркотици, далеч от всякакви дивашки непорочности. Америка е била подарък от невидимите сили, път към завръщането. Но Европа е отказала този дар. Това не е бил Първородният Грях на Европа, най-новото определение за което е Съвременен Анализ, но се получава така, че Последващият Грях е по-трудно да бъде изкупен.
Европа отишла в Африка, Азия, Индианска Америка, Океания и установила своя порядък на Анализ и Смърт. Убивала и променяла онова, което не можела да използва. С течение на времето колониите на смъртта ставали достатъчно силни, за да се освободят. Но имперският порив за властване, мисията да разпространява смъртта, неговата структура, не отслабвали и не спирали. Понастоящем се намираме в последната фаза. Американската Смърт е дошла да окупира Европа. Да имперства тя се е научила от старата метрополия. Но сега ни е останала само структурата и нито едно от дъгоцветните пера, нито златна арматура, нито епически преходи през пресъхнали лугави морета. Диваците от другите континенти са покварени, но все пак дават сериозен отпор в името на живота и въпреки всичко продължават напред… докато Смъртта и Европа са разделени както винаги и любовта им все още не е консумирана. Тук Смъртта само управлява. Така и не се е съединила в любовта с…
— Приключил ли е цикълът, ще започне ли нов? Луната ли ще бъде нашата нова Периферия, нашето ново Царство на Смъртта? Сънувам една голяма стъклена сфера, куха, отстояща много нависоко и много далеч… Колонистите са привикнали да живеят без въздух, вътре в нея и навън е вакуум… Подразбира се, че хората никога няма да се приберат обратно… всички те са мъже. Има начини за връщане, но толкова сложни, толкова зависими от езика, че присъствието обратно на Земята е само временно и никога „реално“… проходите там са опасни, вероятностите за падане са тъй бляскави и дълбоки… Притеглянето господства по целия път до студеното кълбо и винаги има опасност от падане. Вътре в колонията шепата мъже имат отблъскващ нездрав вид, живи по-скоро като спомени, няма какво да пипнеш по тях… само далечните им образи, черно-бели зърнести кинокадри, на сломявани от дългата поредица леденостудени години там в белите географски ширини, в празната колония, навестявани много рядко само от случайни посетители, като мен…
— Бих искал да мога да възстановя всичко от съня си. Онези хора някога са изживели трагичен ден: възход, огън, поражение, кръв. Събитията от онзи ден в далечното минало ги бяха обрекли на вечно изгнание… не, те всъщност не бяха истински астронавти. Там те искаха да проникват между световете, да падат и се преобръщат, да се разпростират и въртят на криволичещи пътешествия през сиянието, през зимните междупланетни нощи… те мечтаеха за срещи със себеподобни, за космическа акробатика на трапец, изпълнявана в усамотение, в стерилна грациозност, в абсолютна сигурност, че никой няма да ги наблюдава, че любимите им хора са били изгубени завинаги…
— При опитите за стиковане, на което те възлагаха големи надежди, разминаванията неизменно възлизаха на трилиони тъмни километри и дълги години ледена тишина. Но аз исках да те върна към историята. Помня, че ти шепнешком ме приспиваше с разкази за това как някога ще заживеем на Луната… преодолял ли си вече това увлечение? Пораснал си много, възмъжал си. Усещаш ли с тялото си колко дълбоко и сериозно съм те заразил с моето умиране? Така ми бе предопределено: мисля, че на всички ни е предопределено. Бащите са преносители на вируса на Смъртта, а синовете са инфектираните… и за да укрепне инфекцията, Смъртта в своята изобретателност се е изхитрила да направи бащата и сина красиви един за друг тъй както Животът е създал мъжа и жената… ах Готфрид твоята красота радва взора ми, но аз умирам… искам да се справя с това колкото е възможно по-честно, а твоето безсмъртие къса сърцето ми. Нима не разбираш защо мога да пожелая унищожението на тази, о-о, на тази глупава чистота в очите ти… когато те виждам сутрин и вечер в строя, толкова открит, толкова готов да приемеш в себе си моята болест и да я подслониш, да я приютиш в твоята малоценна, невежествена любов…