Когато пътува начело на своя отряд, Енциан има навика да се отвлича в мечти, независимо дали шофьорът дърдори или мълчи. В нощи, когато фаровете не светят, мъглата е достатъчно груба, за да пада или от време на време да се мята като влажен копринен шал в лицето, в кабината и навън еднаква температура и тъмнина, такива равновесия му позволяват да се унася на границата на пробуждането, с ръце и крака вдигнати като бръмбар, опрени в леко пружиниращото стъкло и повърхностното напрежение между двете нива, да се залепват за него, милваните от съня длани и стъпала придобиват свръхчувствителност, обхваща го скромна нехоризонтална дрямка. Моторът на крадения камион е звукоизолиран с овързани около капака стари дюшеци. Хенрик Заека шофира поглеждайки често-често към температурния датчик. Наричат го „Заека“ защото винаги предава погрешно съобщенията, както в старата херероска приказка. Тъй отмират преклоненията.
На пътя изскача фигура и бавно върти в кръг фенерче. Енциан отваря слюденото прозорче подава глава в плътната мъгла и подвиква „по-бързо от скоростта на светлината“. Фигурата му дава знак да продължават. Но с крайчеца на очите, поглеждайки обратно през рамо, Енциан вижда, че на светлината от фенерчето дъждът лепне по черното лице на големи мазни капки, полепва като вода върху черен грим, а не като по кожата на хереро…
— Ще можем ли тук да обърнем назад? — Банкетът на пътя е коварен и двамата знаят това. Отзад в посоката на стана им, тътнеща оранжево-розова светлина озарява линията на полегатите низини.
— По дяволите — Хенрик Заека превключва на заден, изчаква заповедите на Енциан докато обръщат бавно в обратна посока. Човекът с фенерчето може да е бил единственият патрул, струпване на неприятелски войски едва ли има с километри наред. Но…
— Ето там. — Проснато тяло край пътя. Това е Мечислав Омузире, тежко ранен в главата. — Вдигнете го, хайде. — Качват го на каросерията на мъркащия на празен ход камион и го покриват с половин брезентово платнище. Няма време да огледат колко тежка е раната. Черноликият караул е изчезнал безследно. От посоката, накъдето се връщат, долита тракането на пушечна стрелба.
— Обратно там ли отиваме?
— Да си чувал минохвъргачки?
— От онази насам ли? Не.
— Андреас сигурно я е обезвредил.
— О, те ще се справят, Нгуарореруе. Аз се безпокоя за нас.
Орутиене мъртъв. Окандио, Екори и Омузире ранени, Екори много сериозно. Неприятелите са бели хора.
— Колко са?
— Дузина, може би.
— Не можем да разчитаме на обезопасен лагер, — синьо-бялата светлина от фенерчето капе върху треперещата карта и очертава елипси и параболи, — чак до Брауншвайг. Ако той все още стои там. — Дъждът плющи шумно по картата.
— Къде е жп линията? — намесва се Кристиян. И получава заинтригуван поглед от Андреас. Това е взаимно. В последно време има много любопитство. Железопътната линия е на десет-единайсет километра северозападно.
Хората идват и изтърсват техните вещи до ремаркето с Ракетата. Отсичат фиданки, всеки удар на брадва отеква високо и стига надалеч… строят шаси, пъхат вързопи с дрехи, тенджери и чайници тук-там под дългия брезент между колела от извити фиданки, за да имитират детайли от ракетата.
— Всички участници в заблуждаващата операция да се съберат при полевата кухня — вика Андреас и рови в джобовете си за списъка на участниците.
Керванът-примамка ще тръгне на север, без да променя много посоката, а останалите ще завият на изток, обратно към руската армия. Ако приближат достатъчно, тогава британците и американците евентуално ще се въздържат от резки предислокации. Навярно ще бъде възможно да минат по границата, все едно се плъзгат по периферията на гръмотевична буря… чак до края, между армиите на Изтока и Запада.
Андреас е седнал, размахва крака и удря с пети в задния капак на каросерията бонг… бонг… обявява отпътуване. Енциан поглежда скептично нагоре към него. Андреас иска да каже нещо. Най-после: