— Естествено, разговорите ни трябва да бъдат закодирани — продължава Управителят. — Винаги е било така. Но всеки код може сравнително лесно да бъде разбит. Единствено поради тази причина опонентите ни обвиняват в презрително отношение към народа. Обаче ние наистина играем по правилата, честно. Не сме чудовища. Знаем, че трябва да им дадем някаква възможност. Не можем да им отнемем надеждата, нали?
Сега „фолксвагенът“ е в центъра на Лос Анджелис, където автомобилният поток отбива настрана, за да пропусне автоколона от тъмни „линкълни“, няколко „форда“, даже и пикапи, но нито един „понтиак“. На предните и задните им стъкла има флуоресцентни оранжеви стикери с надпис ПОГРЕБЕНИЕ.
— Той беше един от най-добрите — подсмърча сега Управителят. — Аз не можех лично да отида, но изпратих един високопоставен помощник. Интересно, кой ли ще го замени — натиска таен бутон под таблото. Този път смехът е рехаво мъжки „о-хо-хо“ с оттенъци на дим от пура и отлежал бърбън. Рехав, но висок. А също се различават отделни фрази, например „Голяма скица си, Дик!“ и „Виж го ти него!“
— Често си фантазирам как ще умра. Предполагам, че сте на заплата при тях, но няма значение. Слушайте сега. В 3 часа сутринта, на магистралата за Санта Моника, топла нощ. Всичките прозорци на колата са отворени. Карам със 115–120 километра. Вятърът нахлува в колата и от пода на задната седалка подхваща една тънка пластмасова торба, обикновен плик от химическо чистене: той се понася във въздуха изотзад, призрачно бял на флуоресцентното осветление… увива се около главата ми, толкова тънък и прозрачен, че даже и не го забелязвам, докато не става вече много късно. Пластмасов саван, души ме до смърт…
Движим се по магистралата за Холивуд, между увита в тайнствено покривало тежкотоварна платформа и загладена като торпедо цистерна за течен водород и застигаме същински керван от свирачи на устна хармоника.
— Добре че не са тамбурини — мърмори Жлуб — Няма толкова много тамбурини както миналата година, слава Богу.
Камиони за разносване на храна, облицовани в ламарина на ромбовидни шарки, кръстосват в следобеда. Гофрираните им стени проблясват като езеро с питейна вода след труден преход през пустиня. Днес е ден за събиране на отпадъци и боклукчийските камиони дружно се отправят на север към шосето за Вентура, катарзис от контейнери за отпадъци, във всякакви разцветки, форми и очуканости. Връщат се в Центъра, събрали всичките отломки от Съдовете…
Воят на сирена изненадва и двама ви. Жлуб поглежда напрегнато в огледалото за задно виждане.
— Нали не носите дрога?
Но ревът на сирената е много по-силен от полицейските. Той обгръща бетона и смога, изпълва залива и планините много по-надалеч отколкото всеки смъртен би могъл да стигне… не би успял да тръгне навреме…
— Това май не е полицейска сирена — Вътрешностите се свиват спазматично, протягаш ръка към копчето на дълговълновото радио. — Това май не е…
— Опразнете стартовата площадка — вика капитан Блицеро.
Резервоарите с водороден прекис и калиев перманганат са заредени. Жироскопите са задействани. В тесните окопи стоят приведени наблюдатели. В каросерията на камион спрял на празен ход потракват натрупани инструменти и приспособления. Акумулаторният разчет и сержантът, който бе завинтил ударника на запалителя, се покатерват и камионът потегля бавно по пресните кафяви коловози към дърветата. Блицеро остава няколко секунди на стартовата площадка и оглежда, за да се увери, че всичко е наред. После се обръща и тръгва бавно към автомобила за управление на изстрелването.
— Насочващата система в изправност ли е? — пита той момчето зад пулта за управление.
— Тъй вярно. Изправност и готовност потвърдени. — Осветеното от пулта лице на Макс е строго, решително златисто.
— Системата за подаване на гориво?
— Изправеност и готовност потвърдени — отвръща Мориц от пулта на ракетния двигател. На шията му виси телефонна слушалка и той предава на Оперативния Пункт: — Разрешение за стартиране.
— Пусков ключ на старт — командва Блицеро.
— Тъй вярно, пусков ключ на стартова позиция — Мориц завърта ключа в положение „старт“.
Готовност потвърдена.