Какво ли може да замисля младият Осби? Той издълбава внимателно вътрешността на всяка алена гъбена чашка и накълцва останалото. Изпъдени елфи тичат по покрива и ломотят несвързано. Сега той разполага с нарастваща купчина оранжево-сиви гъби, които хвърля с шепи в тенджера с вряща вода, сваля от печката покритата с жълта пяна къкреща предишна партида сгъстена каша и я пасира допълнително в миксера на Пирата. После разстила гъбената каша върху тенекиен лист за печене. Отваря фурната, изважда с азбестови държалки друг лист покрит с тъмен спечен прах и го заменя с току-що приготвения. С чукало стрива в хавана запечената маса и я изсипва в стара тенекиена кутия от бисквити „Хънтли & Палмърс“, а оставя само достатъчно количество, за да го свие изкусно в лакрична цигарена хартийка „Ризла“, запалва я и вдъхва неговия дим.
Обаче тя случайно бе погледнала тъкмо в момента, когато Осби отваряше кънтящата фурна. Камерата не зафиксира никаква промяна в изражението й, но защо стои тъй неподвижно тя до вратата? сякаш този кадър трябваше да бъде спрян и разтеглен до такъв продължителен миг на току-що нанесено и помътняло злато, микроскопично замаскирана невинност, леко свит лакът, ръка опряна в стената с разперени пръсти върху оранжевия тапет, сякаш докосва собствената си кожа, замечтано умислен допир… Навън почти замръзналият силициев порой на безспирния дъжд плющи бавно разяждащ и безутешен в средновековните прозорци и скрива като димна завеса далечния речен бряг. Този град с всичките негови пронизани от бомби километри: тази безкрайно объркана жертва… кожа от проблясващи покривни плочи, почернели от сажди тухли, заливани високо около всички светещи или тъмни прозорци и милионите други отвърстия, беззащитни пред сумрака на този зимен ден. Дъждът мие, мокри, с песен запълва канавките, градът го приема и се надига с необхватно свиване на раменете… Фурната е затворена отново със скърцане и металически звучно хлопване, но за нея тя никога няма да се затвори. Днес Катье прекалено често бе позирала пред огледалата, знае, че гримът и прическата й са безупречни, възхитена е от роклята, която й бяха донесли от модното ателие „Харви Никълс“, прозрачен креп спускащ се от подпълнените рамена надолу към дълбоката гънка между гърдите й, плътен какаов оттенък известен в тази страна като „негърски“, половин дузина метри от тази изпредена и преточена изящна коприна, омотани около талията и спускащи се на меки плисета към колената й. Операторът е доволен от неочаквания ефект на толкова много диплещ се креп, особено когато Катье минава пред прозорец и проникващата вътре дъждовна светлина само за няколко кратки притваряния на диафрагмата променя тъканта и я превръща в непрогледно стъкло, пропито с тъмносив въглен, древно и помътняло от капризите на времето, рокля, лице, коса, ръце, стройни глезени, всичко се е превърнато в стъкло и глазура, за замрялото целулоидно мигновение — полупрозрачният пазител на дъжда, разтърсван цял ден от близки и далечни ракетни експлозии, устремен надолу, тъмна и гибелна е зад Катье земята, която при преминаване на кадрите я очертава.