В Холандия братът прочитал бегло доставените наведнъж за няколко години писма, избелели, сбръчкани, нашарени с петна от морска сол, и почти нищо не разбирал от тях, само не го стърпявало да прекара деня както обикновено в градината и парника с неговите лалета (всеобща лудост за онова време), особено с наречения на настоящата му любовница нов сорт: кървавочервени с фино вплетени виолетови жилки… „Всички наскоро пристигнали носят чисто новия мускет… но аз не се отказвам от моята стара аркебуза с фитил… все пак за такъв тромав дивеч заслужавам тромаво оръжие, нали?“ Обаче Франс не проявявал никакво желание да обяснява какво го задържа там сред зимните циклони и го кара да затъква цевта на аркебузата с парцалчета от вехта униформа след оловните куршуми, брадясал, обгорял от слънцето, и мръсен, освен в случаите, когато валял дъжд или изкачвал планините, където кратерите на стари вулкани събирали в чашите си синя като небето дъждовна вода в устремено нагоре приношение.
Той оставял застреляните дронтове да гният, нетърпима била за него мисълта да яде от месото им. Обикновено ловувал сам. Но често, след няколко поредни месеци такова самотно занимание, уединението започвало да го променя, да преобразува неговите възприятия и усещания — назъбените планински хребети на ярка дневна светлина припламвали право пред очите му в причудливи шафрановобагрени и струящи индигови окраски, небето се превръщало в негов стъклен дом, целият остров ставал негова лале-мания. Гласовете — неговият на терзан от безсънието човек, на южните звезди скупчени прекалено нагъсто, за да бъдат съзвездия, изобилстващи с очертания на лица и митически твари още по-невероятни и от дронтовете — изричали хорово думите на спящите, поединично и по двойки. Ритмите и тембрите били холандски, обаче наяве звучали напълно безсмислено. Според него те го предупреждавали… мъмрели го ядосано, че не може да ги разбере. Веднъж седял цял ден вторачен в едно яйце на дронт сред туфа трева. Мястото било прекалено отдалечено, за да бъде намерено от някое търсещо храна прасе. Той очаквал дращене, първата тъмна чертица, която да се превърне в напукана мрежица по тебеширено бялата повърхност: нещо да се появи. Стиснатият в стоманените змийски зъби на серпантината конопен фитил, готов да бъде запален, огънчето му готово да потъне като слънце в чернобарутното море и да унищожи младенеца, да превърне яйцето от светлина в яйце от мрак още в първата минута на удивено проглеждане, още докато южните пасати раздвижват и охлаждат влажния пух на пиленцето… Франс поправял мерника час по час и навярно именно тогава е видял, ако изобщо е забелязал, че оръжието създава ос, равна по мощ на земната, ос между него самия и тази жертва, все още цяла и невредима в яйцето, чиято родова верига не трябва да бъде прекъсвана за по-дълго от едно примигване на всемирната светлина. Така и останали, безмълвното яйце и побърканият холандец и свързалата ги завинаги аркебуза, като поместени в рамка, бляскаво неподвижни сякаш изобразени в картина на Вермеер. Движело се единствено слънцето: от зенита надолу и отвъд кривозъбите планински хребети най-после и към Индийския океан, към смолисточерната нощ. Яйцето не помръдвало, не потрепвало, стояло все още неизлюпено. Трябвало е да го гръмне на място: Франс разбрал, че птицата ще се излюпи още преди разсъмване. Но цикълът бил завършен. Той се изправил с поскърцващи от болка стави на коленете и бедрата, глава кънтяща от разпорежданията на неговите бълнувачи, които напявали монотонно и дърдорели настойчиво един през друг, вдигнал аркебузата на дясното рамо и просто се отдалечил куцукайки.
Когато самотата започвала да го вкарва в подобни обстоятелства той често се връщал в едно от селищата и присъединявал към някоя ловна дружинка. Обхванати от всеобща пиянска студентска истерия те се отдавали на среднощни буйства и стреляли по всеки и всичко — по върхове на дървета, по облаци и прилепи писукащи в недоловима за човешкото ухо честота. Пасатите духали нагоре по планината и охлаждали нощната им пот, половината небе осветено в кървавочервено от вулкана, под краката им тътнеж толкова плътен колкото недоловимо високи били гласовете на прилепите, и всички тези хора вмъкнати в междинния спектър, хванати в честотния капан на собствените им гласове и думи.