„— Трябва да архивираме всичко, което излиза от ЦНС, нали разбирате. След известно време това става ужасно досадно. Повечето от архивираното е напълно безсмислено и ненужно. Обаче не се знае кога ще им потрябва нещо. Посред нощ или в разгара на ултравиолетовата бомбардировка, за тях няма значение.“
„— А успявате ли изобщо да извадите нещо повече, което да покажете… по-горе, на Външното Ниво?“
(Продължителна пауза, през която по-възрастната оперативна служителка гледа втренчено и напълно открито, а по лицето й минават няколко промени — развеселеност, съжаление, безпокойство — докато момъкът заговаря отново.)
„— Извинявам се, не исках да…“
„— (Рязко) Длъжна съм да ви го съобщя, рано или късно, в рамките на инструктажа.“
„— Какво да ми съобщите?“
„— Само това, което ми бе казано веднъж. Ние го предаваме, от едно поколение на следващото. (За нея няма достатъчно приемлива работа, в която да намери прибежище. Усещаме, че това все още не се е превърнало в рутинна дейност за нея. Сега от благоприличие тя опитва да говори тихо, почти спокойно.) Всички ние се издигаме до Външното Ниво, младежо. Някои от нас веднага, други не толкова бързо. Но рано или късно всеки тук бива принуден да стигне до Епидермиса. Без изключения.“
„— Принуден…“
„— Съжалявам.“
„— Обаче не е ли… Аз мислех, че това е само… ами, едно ниво. Място, което посещаваш. Не е ли…“