Черикоук се забърква тук в опасна игра. Той често мисли, че целият обем на информацията протичаща през пръстите му ще го изтощи и пренасити… тя изглежда твърдо решена да го залее с историята си и причинената от нея болка и острието на тази болка, винаги и неизменно току-що наточено, се врязва в надеждите му, във всички техни надежди. Той я уважава: знае, че в действителност много малко от това е женска превзетост. Тя неведнъж е обръщала лице към Външното Сияние и просто не е виждала нищо там. И така всеки път тя бе побирала в себе си по малко повече от Нулата. Нужна е смелост, в най-лошия случай съвсем незначителна самоизмама: Черикоук е принуден да й се възхищава, макар и да не приема нейните безжизнени прахосничества и призивите й за ден на окончателно равнодушие, а не за ден на гнева… За себе си той знае точно толкова, колкото истина е способна тя да приеме. Той получава излъчвания, впечатления… викът в камъка… екскрементални целувки пришити незабележимо напреки платката на стара риза… предателство, един доносчик, когото чувството за вина някога ще докара до рак на гърлото, звънти като дневна светлина през междупръстията и набраздяванията на дълга опърпана италианска ръкавица… В онази Цветница ангелът на „Тупаника“ Сейнт Блез, на километри извън какъвто и да е опознавателен обхват, набира височина над Любек, а под краката му отровнозелени куполи, натрапчив напречен поток от червени керемиди устремени нагоре-надолу по хилядите островърхи покриви, докато бомбардировачите захождат на виражи и пикират, Балтика вече изгубена зад димната завеса от запалителните бомби, а ето го него, Ангелът: ледени кристали със свистене отлитат от задните ръбове на опасно заострените назад крила, които се разтварят при навлизането в нова бяла бездна… Радиомълчанието е нарушено за половин минута, през която е проведен следния диалог:
Сейнт Блез: Парад на Уроди Две, видя ли това, край.
Поддържащ пилот: Тук е Парад на Уроди Две — потвърждавам.
Сейнт Блез: Добре.
Изглежда никой друг от изпълняващите бойната задача не бе говорил по радиовръзката. След бомбардировката Сейн Блез провери оборудването на завърналите се в базата и не откри нищо нередно: всичките детекторни кристали бяха настроени на съответната честота, никакви колебания на напрежението в електрозахранващите агрегати, както и предполагаше — но други пилоти си припомниха, че за кратките моменти, през които бе продължило това явление, от слушалките били изчезнали дори атмосферните смущения. Някои може да са чули високо пеене, като вятър в мачти и ванти, креватни пружини или параболични антени на зимуващи в докове кораби… но само „Тупаника“ и неговия поддържащ пилот бяха видели този феномен, докато кръстосваха небето пред километричните огнени висини на лицето му, около издигащите се до безкрай очи, които се въртяха следвайки летежа им, с червени като въглени ириси изсветляващи през жълто до бяло, докато „Тупаника“ и поддържащият пилот, пренебрегвайки всякакви конкретни атакуващи схеми, безразборно хвърляха бомбите, а капризният „норденов“ механизъм за насочването им, край чийто въртящ се окуляр хвърчаха безброй капки пот, бе сериозно объркан от тяхната необявена потребност да наберат височина и се откажат от нападение срещу земята, заради удар по небесата…